мъгла. [Леа]

Брой мнения : 2 Join date : 02.06.2014

leopold tillmann;
berlin, deutschland;
13.11.1926;
demon.
[не играе на ничия страна, поначало не понася войните; предпочита да се крие]

1926

От къщата на семейство Тилман се чуваха тихи стонове, но фактът, че човек можеше спокойно да ги чуе от улицата показваше, че са доста силни. В спретнатият, немски дом беше мръсно, а из въздуха се разнасяше натрапчивата и неприятна миризма на пот и страх. Слой прах беше покрил всичко и изглеждаше сякаш никой не е бил тук от доста време. Ако добре- познатата на всички фрау Тилман видеше в какво състояние е любимата й къща в момента, щеше да припадне. Само че тя си имаше доста по- важни задължения в момента. Лежеше в стаята си, на леглото, а мъжът й държеше ръката й. Детето, което и двамата бяха очаквали с такова нетърпение и радост сега не пораждаше нищо освен омраза в Ханс Тилман. Този малък дявол караше неговата жена да линее от месеци и не даваше и миг почивка на който и да било от двамата. Бъдещата майка сега беше в седмия месец, но водите й бяха изтекли преди малко. И двамата се успокояваха взаимно, че след като роди бебето всичко ще се оправи и тя ще оздравее. Призракът на тази лъжа витаеше в стаята, карайки киселото чувство на страх да тежи още повече върху душите им. Бяха почти убедени обаче, че Леополд ще бъде мъртвороден. Та какъв беше шансът тяхното хилаво бебе да бъде онова от онези едно на милион, които оцеляват при толкова преждевременно раждане? Бяха избрали това име, тъй като мечтата им да имат син се беше превърнала в толкова голяма реалност за тях, че забравиха възможността да им се роди момиче.
Стоновете бяха пронизващи за бащата, защото той не можеше да направи нищо освен да попива потта по челото й с кърпа и да стиска ръката й, докато сълзи безмълвно се стичаха по мръсното му лице. След няколко часа мъки, детето най сетне излезе. Ханс беше изумен. Детето се оказа момиче! Това беше ужасен удар за него. Жена му поемаше последните си глътки въздух.
- Дай ми... дай ми да го видя..- едва прошепна тя. Луизерл още не беше разбрала, че детето не се е появило според очакванията ми. Но съпругът й не смяташе да разваля малкият й миг на щастие преди смъртта да я поеме в прегръдката си. Пови я в предварително подготвените пелени и я положи внимателно в ръцете на майка й. Не толкова внимаваше за бебето, колкото за непоправимо ранената си жена.
- Малкият ми Леополд... ich liebe dich und deinen Vater so viel...*- последните й думи завършиха така.
Ханс Тилман се закле в този момент никога да не променя името на дъщеря си. Тя щеше да остане Леополд Тилман, каквото и да станеше. Независимо, че беше момиче. Последните думи на любимата му означаваха много повече, от колкото щеше да бъде това дете за него. Някога.

*”обичам теб и твоят баща толкова много”

1935

Деветгодишната Леа /така я наричаха хората, които не желаеха да се подиграват с мъжкото й име/ се прибираше у дома. От нея се чуваше съвсем тихо подсмърчане. По нацистката й униформа се виждаше изцапано. Един от съучениците й в училище я беше уцелил с кал. Това разбира се не беше повече от безобидна, детска шега, но нейният баща никога не гледаше на тези неща по този начин. Леа бе научила това по трудния начин. Боят с пръчка не беше нещо ново за нея. Разбира се, той беше и обичайна практика в училищата по онова мрачно време, но тъй като госпожица Тилман беше отлична ученичка с безупречна дисциплина там нямаше причина да я закачат. Това, което те не знаеха, обаче бе, че зад приветливата усмивка и дългите тъмни коси се криеше едно твърде изтормозено психически, дете. А кървящите белези и синините, намиращи се под знаците и цветовете на Фюрера, никога не изчезваха от там. Ханс Тилман беше безмилостен към дъщеря си и това негово отношение не се промени дори със смъртта му. Малкото петно на униформата й щеше да предизвика поне петдесет удара и наказание да стои в тъмното, влажно мазе, което използваха като убежище без право на нищо освен малко светлина и „Mein Kampf“ на Хитлер. Там долу беше студено и мрачно, а Ханс можеше да държи Леа гладна с дни. Въобще не се впечатляваше, че изискванията му са непосилни за едно толкова малко дете, което трябва да тича навън, да се плиска в калта и да се смее, вместо да трепери от страх от баща си, свито в ъгъла на мазето им. А методите му бяха нечовешки. Момичето бе прекарало не един или два пъти с глава набутана в тоалетната и баща й отказваш да я пусне да си поеме глътка въздух, изваждайки я винаги на ръба на смъртта, когато тя отдавна бе загубила съзнание. Жестоката реалност я събуждаше със силни шамари и ритници, от които по бузите й винаги се стичаха вадички кръв. Беше ритана след това до банята, а по нея се крещяха хиляди обиди за това какво мръсно прасе е. /За нейна огромна жалост, немският език притежаваше твърде много обиди свързани с думата свиня./ Сънят и училището бяха единственото й спасение. Леа се опитваше да обича баща си, но що за обич беше това? Несъзнателно в нея се бе загнездила трайно мисълта, че дори да беше еврейка, изправила се срещу Фюрера, с нея не биха се отнесли толкова жестоко и несправедливо. Та тя нищичко не беше направила.. нищо. Освен да се опитва винаги да му угоди и дори когато успяваше да направи всичко точно по начина, по който той бе пожелал, Ханс просто се смръщваше и й изкрещяваше да се разкара и да направи нещо полезно. Леополд беше изпаднала в една непрекъсната депресия. Тя се молеше да атакуват тяхната улица и тя да остане мъртва и затрупана под отломките. За нея смъртта беше сладко бягство.

1945

Войната и нацистка Германия бяха към края си. Но за Леа това отдавна не беше от значение. Деветнайсетгодишното момиче лежеше в добре познатия си ъгъл на мазето свила измършавялото си тяло, така че да заема възможно най- много място. Течеше й кръв от всевъзможни места и от такива, които е по- добре да не споменаваме. Баща й я беше наранил до такава степен, че беше отнел радостта й дори от възможна бременност или най- простото сексуално удоволствие. Всяко докосване там, на когото и да било й причиняваше силна болка, макар и психическа и до ден днешен. Ето това беше нещото, за което Леополд Тилман никога нямаше да прости на ужасния си баща. Да я наказва за „убийството“ на майка й със строгост и бой беше едно, но в последните години Ханс бе напълно полудял и прилагаше тормоз, който тя нямаше да забрави никога през и без това твърде дългия си живот. Леа и до ден днешен не може да си обясни какво се случи в онзи ден, когато загуби всичко, което познаваше и това все пак бе най- хубавият ден от живота й. Чувстваше се изхвърлена от тялото си, рееща се, щастлива, спокойна и... свободна. Ето че смъртта наистина й донесе онзи бленуван покой... но не за дълго. С рязка смяна на обстановката, Леа се завърна в света като дим? Дух? И тя не знаеше, но зърна тялото си и изпопадалите около него неща. От главата й се стичаше голямо количество кръв. Незнаейки как или какво направи, Леополд се върна в него и успя да отвори очи. Чувстваше се много по- силна. Нямаше представа какво й се е случило, но знаеше едно- не чувстваше принадлежност към човешкия род вече. Всъщност тя беше демон сукубус, но всъщност използваше силите си повече, за да сближава разединени семейства. Някой наистина трябваше да я издразни, че да изсмуче жизнената му енергия. Но по онова време, новороденият демон се интересуваше от други неща. Когато се измъкна на разрушената улица с много кашляне и прах, хората, които изваждаха труповете не можеха да повярват, че от там излиза живо /всъщност недотам/ същество. Макар и цялата в кръв и смъртно- бледа, Леа се държеше на крака и всъщност се чувстваше доста добре, докато не видя гледката пред себе си. Маската на ужас застина на лицето й. Всичко, което беше познавала някога беше разрушено. На улицата бяха положени горе- долу запазените трупове на хора, които бе познавала целия си живот. Около нея бяха разпръснати крайници, а страхът беше толкова плътен, че сякаш можеше да го пипнеш. Чисто отчаяние я обзе... толкова беше силно, че младата жена имаше чувството, че то седи зад нея под формата на човек, сложил ръка на рамото й. Чувство, което не я напусна през абсолютно целият й живот. Картината беше завинаги запазена като твърде ярък кошмар в съзнанието й.

Admin Брой мнения : 1232 Join date : 22.01.2014

Уникален герой.Одобрена си, добре дошла.