stand up little girl ,broken heart can be that bad

Бум . Бум . Бум .
Това нейното сърце ли беше?
Разбира се. Колко глупава беше да си помисли ,че е нечие друго.
Ето го пак . Бум. Бум . Бум.
Сякаш някой блъскаше с чук отвътре и всеки миг щеше да пречупи гръдният ѝ кош.  Младата жена огледа объркано обстановката в която се намираше. Къде се намираше ? Тази стая , лишена от всякаква друга мебел ,освен един дървен стол ,който както изглеждаше ,всеки миг ще се разпадне не и бе позната. Но всъщност ,коя беше тя? Въздухът излезе със свистене от гърлото ѝ. Коя беше тя?
-1 , 2 , 3 , 4 ...
Продължи да брои ,докато не стигна до двадесет ,след това отвори очи ,но паниката не беше изчезнала. Защо не знаеше коя е тя ,но всъщност имаше чувството ,че е преживявала това и друг път ? Всъщност повече от веднъж ,сега си спомни тя и зениците на зелените ѝ очи се разшириха уплашено.  И после изведнъж болката я връхлетя неочаквано. Слабичкото ѝ тяло се сгърчи на пода ,а ръцете ѝ се свиха в юмруци. Умираше . Знаеше го.
"Даника!"
"Господи ,дете бягай! Бягай! "
Писъкът ,изтръгнал се от раздразненото ѝ гърло бе нечовешки.
Очите ѝ бяха затворени ,а зад клепачите ѝ , страшни и болезнени картини започнаха да изригват от нищото . Една точно определена винаги се появяваше последна.
"НЕ! "
Опитът ѝ да посегне към малкото ,чернокосо момиченце ,което се бе свило до един от металните шкафове за документи в малката стая в която се намираше ,остана неуспешен.. То стоеше там и не помръдваше , сякаш беше мъртво. Сините му очи изглеждаха безжизнени , въпреки че дребничкото му телце трепереше и издаваше ,че е живо.
"Даника,трябва да тръгваме . Сега ,миличка! "
Сякаш от нищото се бе появила жена ,която изглеждаше като уголемено копие на детето.Същата черна коса. Същите тъмни и дълги мигли ,който обграждаха проницателни и красиви сини очи.
Но как знаеше ,какви са миглите на жената ,след като бе толкова далеч от нря?
Това я обърка още повече.
Жената грабна малкото момиче в ръце и започна да си проправя път през счупените столове и маси в стаята.
"Погледни ме! "
Непознатата хвана детето за крехките рамене и го разтърси.
" Ан ,не го прави ,моля те! Трябва да бягаме ."
"Да бягаме ? Но ,татко .."
Ето ,че най- накрая бе успяла да привлече вниманието на детето и сега то се озърташе наоколо ,сякаш се събуждаше от дълбок сън.
"О ,малка моя. Толкова съжалявам. Татко няма да дойде с нас. "
Ужасяващ писък разцепи зловещата тишина.
Раменете на жената се разтърсиха , докато по бузите ѝ започнаха да се стичат солени сълзи. Тя прегърна детето здраво и му прошепна нещо ,а то кимна и обви малките си ръчички около шията ѝ. След това тя се затича и продължи да си проправя път към вратата.
"Не! О,не ! "
Болката сякаш стана по - силна ,но това не я спря да последва двете прегърнати фигури ,който вече се смаляваха пред погледът ѝ.
"Не отивайте там! По дяволите !"
Тя започна да прескача нападалите предмети по земята ,но с всяка изминала секунда те ставаха повече не и позволяваше да премине и да настигне жената и детето.
"Мамо! "
Изпищя отчаяно тя ,но вече не виждаше нищо друго освен тъмнина . Навсякъде около нея. Имаше усещането ,че се дави и с мъка се опитваше да си поеме въздух .
Даника отвори рязко очи и се изправи в седнало положение на дюшекът си. Дишаше забързано ,пот обливаше лицето и гърбът ѝ , а сълзите ѝ продължаваха да се стичат безспир.

- Мамо. Татко .
Прошепна тихичко тя и продължи да плаче. Плачеше за всичко изгубено . За онова ,което имаше и за онова ,което никога нямаше да има. Продължи да плаче и за всички онези изгубени души ,включително и за нейната . Остана седнала и трепереща около десетина минути и после се изправи тромаво. Посегна към пластмасовият черен шкаф от дясната си страна,за да вземе малката кутийка с кибрит и запали една от свещите ,които бяха наредени една до друга отгоре му. Сън. Всичко беше сън ,но всъщност и действителност. Онова малко момиче ..
Буцата ,която бе заседнала в гърлото ѝ стана по- голяма . Младата жена изстена отчаяно и си каза, че трябва да спре да мисли за миналото или щеше да се побърка. С треперещи ръце , посегна към купчинката черни дрехи в краката си и бавно започна да се облича ,сякаш за пръв път  извършваше този прост процес. Нов ден , още работа , повече проблеми .
Всичко се повтаряше. Всеки божи ден . Месец . Година. Кога всъщност щеше да свърши ? Всъщност щеше ли да свърши някога ?

Одобрена, добре дошла.