Alexander Sharman.

- Значи можеш да сменяш тялото си ? - въпросът дойде изневиделица,
глупав и необмислен. Имаше чувството, че разговаря с малко дете, което го приема
като някой актуален супер герой. Не че очакваше по - интелигентно поведение от един
дребен и плешив плъх като този, наблюдаващ го изпод дебелите рамки на кръглите си очила.
- Мога, да. - отговори с досада.
- И колко животи си съсипал така ? - този път усети упрек, някакво по - съзнателно отношение
към нещата. Може би идиотът вече бе наясно, че Александър не е от добрите. Той съсипваше животи
и не го правеше защото така му бе наредено. Правеше го само защото му харесваше. Истеричният му
смях, присъщ единствено за някой психар, съществуващ заради едната лудост, се разнесе из празния
склад. Закънтя в собствените му уши, карайки го да обмисли идеята, че може би бе точно такъв.
- Само един, Майкъл. Само един. - изпитателните му сини очи се забиха право в изтощеното лице на клетника,
дръзнал да се изпречи на пътя му по най - абсурдния начин. - Моят собствен. - прошепна до ухото му.
Настъпи мъртвешка тишина. Александър нямаше никакво желание да говори, докато въпросният Майкъл старателно
подбираше следващите си думи. Отчаяният глупак взимаше отчаяни мерки, с които се опитваше да спаси жалкия си
живот. Не бе познал, но това все още му бе неизвестно.
- Какво стана ? - попита накрая.
Шърмън стоеше стъписан, незнаещ какво да отговори. Бе минало толкова много време от самото начало на житейския
му живот, че не бе сигурен какво точно е станало. Защо бе попаднал на неподходящото място в подходящия
момент ? През годините бе живял на своя глава. Без да изпълнява нечии заповеди, без да се придържа към
основната цел на един демон. Просто съществуваше заедно с останалата паплач от населението, притеснявайки
се единствено за своите благополучие и желания. Това го устройваше, винаги го бе устройвало. Спомените
изчезваха толкова бързо, колкото се и създаваха. Нямаше нужда от тях, не желаеше да си спомня, нито да
си спомнят за него. Идваше и си отиваше, оставяйки пълен хаос след себе си.
- Кой не би искал безсмъртие, приятелю ? - подсмихна се зловещо. - Досети се сам какво стана.
Не му даде възможност да помисли върху отговора. Нямаше време да си играе с храната на другите. Просто
изтръгна туптящото сърце от гърдите му без дори да потръпне. Без чувства, без емоции. Така правеше той,
действаше по своему. Не му бе в природата да се притеснява за последиците, нито за главоболията, които
създаваше на останалите. Понякога Александър бе толкова безскрупулен, всъщност почти винаги бе такъв.
Намираше тази си черта за чар.
Изтри ръцете си в белия панталон на мъртвеца, обърна се и просто си тръгна...