Чикаго;3 години по-рано

Няма да си губим времето в празни приказки за миналото на Матю.Банално,трогателно,драматично .. много епитети могат да му се сложат,но ще е просто загуба на време;а времето е ценно - поне за него.Сълзливите истории не му понасяха,а и не обича да събира нечие съчувствие.Това бе той - Матю с всичките си лоши навици,с всичките си добри страни и с онази така зашеметяваща го мания.Мания или удоволствие,с кое можеше да се определи по-добре?Това да се забавляваш с човешкия живот,не бе нещо,с което повечето искаха да се славят,но ето .. имаше и един изчанчен гении на Земята,който обичаше да го прави.Можеше ли някой да го вини;след като дори и знаеха какво бе семейството му.
Нека да започнем отначало,въведенията са скучни;всичко е скучно.Дори и живота е скучен,затова всеки се нуждае от лъч надежда за нещо ново.Ако въобще някой можеше да намери своето "ново".

Лек проблясък мина в очите на Матю,след това избърса кръвта,която бе попаднала на лицето му от пребития пред него човек.Можеше и още,желаеше го.Трудно бе да се представяш пред другите за добро и мило момче,а реално да носиш самия Мрак със себе си.Може би и за това всичко лошо се случваше със семейството му.Тя бяха като онези чумавите,жадни за власт както всички други същества,но .. той - Матю,винаги трябваше да слага ред в онази къща и понякога това изкарваше вътрешното му Аз извън равновесие.Понякога дори се чудеше как го правеше и колко можеше да издържи преди да покаже какъв е реално.
Хвана брадичката на момчето,което бе седнало на стола и от устата му едвам излизаха последните думи за молба да спре до тук,да го остави .. би направил всичко само,за да го пусне.Дори нямало да подаде жалба.Мислеше,че го бе страх от това? .. Нека да го остави с онази мисъл.На лицето на Матю се появи онази усмивка и пусна брадичката на жертвата си.Огледа набързо бараката и на погледа му падна една от онези метални кутии пълни с бензин.Хвана я и започна да я разлива навсякъде в помещението,може би сега момчета наистина съжаляваше,за молбите които бе отправил по рано.Започна да се дърпа,за да развърже ръцете си,но опитите му бяха неуспешни.Свършено е с него.Неговата история щеше да приключи тук.Шейпшифтъра се приближи до него и отвори устата му.Изля и остатъка от бензина в нея и извади запалката от джоба си.Натисна я и я хвърли на пода.Пусна момчето и след това закрачи към входа на вратата.Молещия се глас продължаваше да кънти след него докато накрая затихна.Да,както казах по-рано .. историята му бе до тук.Горкото момче.Нелепа и ужасна смърт.Дано да му се върне по същия начин и на Матю.Дали?Едва ли!
Бараката продължаваше да гори и хората по улицата,които забелязаха пожара да викат.Едни да носят вода,други да звънят на пожарната,а трети .. те дори не знаеха къде по-точно се намираха в момента.Картър се шмугна в една тъмна уличка и точно когато поглеждаше за пореден път към оживелицата се блъсна в Нея.Този път изненадата му се бе от онези,които често изиграваше пред останалите,а истинска.Време бе да включи и доброто момче в действие.

Когато често се срещаме с дадени хора, те стават част от живота ни. И като станат част от живота ни, започват да се опитват да го променят. И се сърдят, когато не правим това, което те изискват от нас. Понеже всеки си мисли, че знае как другият трябва да живее живота си, но всъщност никой не знае как трябва да живее своя собствен. Могат ли наистина хората да се променят? Какво би те накарало да се промениш до неузнаваемост? Нова любов? Стари приятели? Не. Хората не се променяха. Всеки носеше своите маски със себе си и ги поставяше в правилния момент на точното място,за да може да бъде харесан и одобрен ,всеки крие своята истинска същност,защото ако тя не е перфектна ако не пасва в пъзела на живота ще бъдеш отхвърлен,а това е най-големия страх за всички.
Оливия,обаче,нямаше подобни угризения , поне вече нямаше. Бе изгорила маските си отдавна и действаше импулсивно без дори да се замисля. Не си спомняше много от предишното си аз, а и не изпитваше особена носталгия към онези дни в които всеки ден беше посветен на едно единствено нещо - да оцелееш.
Сега тя бе от другата страна на нещата. Брюнетката не помнеше кога за последно се бе забавлявала по онзи нейн начин, по който повечето хора не разбираха - подбрани хора у дома й, страшен филм и вредна храна, която да допълни обстановката. Всъщност все по-рядко излизаше от къщата на плажа, правеше го повечето пъти само, за да отиде някъде на разходка, а после отново се прибираше. Всичко това й бе станало такъв навик, след... да дори не искаше да се сеща за него, нямаше да го преживее поне не и днес.
Можеше да си спести малкото страдание, което щеше да се настани в гърдите й.... През отворения прозорец долетя викът на сирена. Момичето се изправи и уви чаршафа около тялото си. Приближи и забеляза как по улицата минава една линейка. Затвори прозореца въпреки жегата в стаята. Не искаше да я чува. Като призрак премина по коридора и се спря пред вратата на банята. Почувства се наистина будна едва когато усети студените струи вода да се стичат по кожата ѝ. Не можеше да остане повече в тази къща не искаше.. трябваше да излезне и да се разсее.
Малка разходка нямаше да й се отрази зле, особено когато толкова ненавиждаше всичко, което се случваше около нея, дори сънищата ,в който бе просто наблюдател. Въздъхна лекичко и излезна от банята подсушавайки тялото си с хавлия.Няколко минути по – късно всичко бе точно както малко по – рано преди да заспи, чувстваше се спокойна и можеше да се разходи без проблеми.
Апартамента й бе близо до кея и това някак си я накара да се усмихне, обичаше да ходи там. Десетина минути по – късно Оливия вече се разхождаше по улицата, докато не достигна целта си, но нещо в една от уличките я накара да се обърне, да види какво става, и тогава го видя, не само го видя, ами реши, че точно в този момент трябваше да се сблъска точно с Него.Може би повечето нормални хора биха изпитали страх, биха побегнали като дявол от тамян, но не и тя.
-Естествено, ако не ти кой друг може да се скрие така добре в малките тъмни улички Матю?

Изненадата продължаваше да се вее по лицето му докато накрая не осъзна,че е време да реагира по всякакъв начин какъвто и да бе той.Ръцете му бяха в джобовете и той стисна леко юмруци и забърса ръката си във вътрешната част на якето си.Усмивката му,макар и насилствена се появи на лицето му.Знаеше,че Тя щеше да разчете настроението му,но също така знаеше,че и той може доста добре да разчита на способността,която имаше.Да четеш истината в очите на хората и съществата бе нещо,на което се радваше,но нека не изключване и източника му на енергия - болката.Болка,болка .. до колко щеше да продължи да го държи във възбуда на действията си и дали някога щеше да отслабне и да се погуби?
Направи няколко крачки напред,така че да влезе по-навътре в улицата,за да не привлече любопитството на момичето пред него за слуката,която се бе разигра преди малко.Присви леко очите си и тъкмо да заговори,но се спря .. продължавайки да се взима в очите й.И нейната история не бе за изхвърляне .. даже самия Матю би я оприличил като една от най-изпъкващите,които някога бе виждал през погледа на някого.Доста интересна и караща те да чакаш продължението.Нещо подобно на филм на ужасите,но с лека комедия,благодарение на коварната съдба.Не че имаше съдба .. просто останалите искаха да вярват,че е съдба.Все тая .. измислиците даваха по-добър начин да живот.
- Разходка след кошмар по-добре ли ти звучи? - отбеляза като реши рязко да смени темата,не обичаше да се говори за него.Не и в случаи като тези.Ако топката бе в него бе лесно,но когато я подаваше и беше ред на стреля друг по него .. Да,тук вече нещата ставаха по-сложни и понякога се превръщаха като магаре в калчища,но за него това не бе проблем .. или поне така си мислеше,че не е .. можеше да върти една тема доста дълго без да позволи да се стигне до истинския проблем.Бе се превърнал в професионалист.Все пак дълги години практикуваше тази дейност,какво можеше да се очаква.
Наклони глава на една страна така че да успее да улучи отново светлосенките на лицето й.Изкашля се леко и след това присегна ръката си ,по която имаше кръв и я сложи на кръста й като я обърна на другата страна по посока противоположна на нейната.
- Нека повървим .. докато ти ми изпееш за съня си .. - продължи той с нежен глас да отвръща на момичето и да я побутва към вътрешността на улицата.Чуваше сирените да продължават да вият покрай тях,затова бе по-добре да са някъде другаде,а не точно тук.

Животът понякога може да бъде суров. Бориш се с всички сили, стискаш зъби до болка, но в крайна сметка успява да те повали на колене. Всяка една частица от теб желае да бъде другояче, съзнанието ти те бута някъде надалеч от всичко, но накрая отново се връщаш там, където най-малко искаш. Спомените. Те са виновни за всичко, те са онази сила, която те придърпва в прегръдката си и нямаш сили да се отървеш.
Знаеш, че някъде там, на друго място би било далеч по-добре, но спираш да вървиш, уморен от пътя, който вече си извървял. Не виждаш смисъл в нищо и се оставяш на пороците си, заслепен от болката.
"Обръщайки се назад към миналото,различаваме във времето един момент,който е бил решителен,в който начинът ни на живот се е променил,един момент,в който сме се отклонили неотвратимо в нова посока.
Тази промяна може да е в резултат на планирано или случайно действие,възможно е да оставим подире си щастие или развалини и да продължим напред към ново щастие или към още по-пълна разруха,но вече няма връщане назад."
Искаше да затвори ядно всички спомени в главата си. Сякаш за секундата, в която се вглеждаше в него се зараждаха онези спомени, за онзи ден.. Но тя не искаше да си ги спомня. Мразеше тази част от живота си, мразеше я но уви точно в този момент, сякаш нещо в нея се преобръщаше и я караше отново да изкарва на вън всеки кошмар, който мислеше за погребан.
В следващия момент просто се зачуди какво действително се случваше малко по – надолу по улицата, чуваше сирени, чуваше сякаш много гласове събрани на едно място, но той сячески се опитваше да я разсее, е определено му се получаваше. Колко и да ѝ се искаше просто да продължи по пътя си и да не тръгва с него, сякаш той сам я насочи в коя посока щеше да върви и не ѝ бе предоставен избор.
-Какво толкова интересно, можеш да намериш в един сън? – попита го тя, като правеше бавни крачки обратно на посоката, в която бе тръгнала съвсем мъничко по – раничко, преди да се сблъска именно с него. Но се зачуди, какво повече можеше да види ? Нещо по – различно или пък нещо още по – лошо? Ха, та какво по – лошо можеше да види от маниака, който вървеше покрай ѝ? Или пък от самата себе си?
Не, не мислеше, че точно тази вечер можеше да намери някоя по – ужасяваща комбинация, разхождаща се по улиците на Чикаго. Но той ясно прехвърляше камъните в нейната градина, е Оливия бе научена на едно, когато ри прехвърлят камъните или ги събери в кошчето за боклук или ги върни в градинката на събеседника ти.
-Или пък, защо ти не ми разкажеш, за твоя кошмар, накарал те да се разходиш по тъмните улици на Чикаго? – една леко самодоволна усмивка се появи на лицето ѝ, като забави крачката си поглеждайки го с ъгълчето на очите си намирайки сенките по лицето му от мъждивите светлини на улицата

Добре,добре .. признаваше,че Тя бе доста добър играч в тази игра.Не веднъж го бе доказвала,но едва ли щеше да продължи да тъпче на едно място след толкова много разговори преди.Нека се забрави момента,в който тя разбра какво представляваше Матю и да минем някъде по нататък в действията си.Знаеше също,че и това .. нещо подобно на приятелство,което се образуваше помежду си не бе най-доброто,което се искаше от тях,тъй като всеки в Чикаго знаеше що за война се формираше между семействата,които населяваха този град.Но какво по-хубаво от това да имаш вещица под ръка,макар и да знаеш що за коварни същества са .. тъй като от малък ти промиват мозъка да не вярваш на тези от техния род,че не можели да прокълнат това,което най много желаеш и дрън,дрън,дрън.Спомняше си всичко,което майка му му бе казала,но сега .. често да си признаеше,не го интересуваше.Нямаше и нещо,което да привлече вниманието му,поне на този етап.Но едно бе сигурно..в Оливия можеше да намери нещо,в което си приличат.
- Моя кошмар не е нещо,което би те заинтригувало толкова много,че да прекъснеш собствената си причина за това,защо обикаляш улиците по това време .. А и както каза .. какво интересно можеш да намериш в един кошмар ... ? - отбеляза предпазливо,но все още гласът му беше спокоен и не се долавяше онази нотка на притеснение,която трябваше да има в него точно сега.
Бе се забърквал и в по-грандиозни убииства на невинни хора,бе причинявай и по-голяма болка,бе оставял и доста инвалиди,които и до сега със сигурност помнеха името му и както и махната му усмивка..нещо такова никога не се забравяше,както и това,което той виждаше в очите на другите.За толкова време Оливия не бе научила,че най-слабото й място трябва да е погледа й.Не гледай "дявола" в очите.Това бе и предупреждението,което й бе направил още първия път когато се бяха видели.Една история за теб може да ти отнеме месеци,но за Матю са му необходими броени секунди да разлисти набързо книгата на живота си и да подчертае най-важното,като ти го напомня по най-болезнения и жесток начин,за който някога си мислел.Повечето го наричаха "разказвача" .. дали определението беше правилно,едва ли някой знаеше,защото не искаха да се видим миналото им.Страхуваха се,а и трябваше.Не можеш да избягаш от спомените си,нито от семейството ти,колкото и луди и откачени да бъдат те.Понякога дори прекаляват в лудостта.Е,какво се очакваше.Матю бе откачалка - личеше си,какво можеше да наследи от семейството му?Добрия и борбен дух,който се стараеше да показва пред тях,защото му харесваше тази маска?Да,това винаги беше вариант .. в повечето случаи най-добрия!

Знаеше много добре какво предизвикваше Той, знаеше перфектно какво правеше всеки път, в който се вгледаше в нечий очи, ами тогава защо продължаваше да му го позволява? Всеки път допускаше една и съща грешка, всеки път я връщаше там и онази болка, се закотвяше в гърлото й, онази топка която за секунди не ѝ позволяваше да диша, се появяваше, за да ѝ напомня, че спомена бе там беше жив. Че бе допуснала грешка.. Колко точно грешки може да допусне един човек през целия си съзнателен живот?
Хиляди, милиони? А ако всяка от тях носеше своите огромни последствия, то какъв беше смисъла изобщо да правиш някаква крачка, било то напред или назад, осъзнавайки риска, че всичко накрая може да се стовари върху главата ти. Човешко е да се греши, но не и за една и съща грешка.
Прекарваш толкова много време в спомените си за миналото, че понякога забравяш за настоящето и дори не искаш да повярваш, че има бъдеще...
Продължаваш да тъпчеш на едно място, не спирайки да търсиш вината у света, хората, а нерядко и у самите себе си... Но какво постигаш, когато намериш "виновника"? Дали това те прави по-щастлив или по-спокоен, или по-обичан... Не! Единственото, което успяваш да постигнеш, е още повече да затънеш в миналото и в блатото от спомени и грешки. И после се питаш накъде?! За да продължиш напред, трябва да се освободиш от всичко, което е вече зад гърба ти, трябва да се освободиш и от вината.Въздъхна леко и се спря на едно място опитвайки се да избегне погледа му, въпреки че беше наистина трудно да стори нещо такова. Все пак не му ли писваше дори за миг, да предизвиква болка в някого? А да, знаеше отговора на този въпрос, знаеше че никога не му омръзваше.
-Виждаш ли, Матю поне тази нощ, кошмара не бе част от сънищата ми, просто понякога човек има нужда от разходка независимо по кое време на денонощието е решил,че трябва да се случи. – заяви му тя, като една лека усмивка се опита да се появи на лицето й, определено винаги щеше да е трудно да се завърти човек около Него. Въпреки всичко, което семейството ѝ говореше, че не може да се сближаваш по никакъв начин с член на друго семейство, но уви ето това беше нещо друго. Колкото и да се опитваше да избегне точно тези срещи всеки път се натъкваше именно на Него. Но това някак си не ѝ пречеше, не и по начина, по който пречеше на останалите. Доста честичко, се чудеше какво и кой точно беше виновен, за тази война която водеха фамилиите помежду си, но сякаш винаги оставаше без отговор на този въпрос. Момичето се врътна лекичко и продължи да върви бавно по тъмната улица.
-Мисля си, че си излезнал за нещо много по – различно от кошмар, Мат. Какво направи този път? – да ето го и истинския въпрос, онзи който може би трябваше да зададе още в самото начало на разговора им, може би защото бе сигурна, че Той не излиза по улиците току така на разходка, може би защото знаеше, че не можеше да се сдържи? А можеше да има и една камара други причини, но Матю не се променяше, а това я караше да мисли точно това.

Върна отново ръцете си в джобовете,като продължи да ги протърква в плата от вътрешната страна.Ако си покажеше ръцете на момичето със сигурност щеше да разбере,че е правило т онези неща,които наистина му харесват,но нима това трябваше да става явно,то се виждаше в онази лека искра в очите му,когато този спомен запълнеше съзнанието му.
Знаеше,че за пред другите той бе толкова добро момче,че една ли щеше да му повярват,ако кажеше истината.Опитваше да го направи,но всички го вземаха на бъзик и с истерични смехове,които показваха,че едва ли човек като Матю би могъл да нарани и муха,а камо ми да убива хора и същества,а в същото време да се радва й на смъртта им.
Продължаваше да крачи напред почти опрян до нея и от време на време да изостря слуха си,за да разбере дали някой ги следеше и дали вече бяха далеч от онази навалица.В главата му се блъскаха купища мисли как този път да замаже положението и кога по точно ще дойде дългоочаквания въпрос .. така и стана .. не се забави и тя го попита.Какво можеше да направи?Нека да помисли извратеняка в него .. нека кажем,би искал да изкорми някого и да гледа как умира от загуба на кръв,за се позабавлява с органите му,да пуска ток по тялото му,да се гаври с миналото му .. Да,този отговор мислеше,че щеше да я устрои и Тя щеше да бяга с 200 километра в час,за да се спаси от психопат като него.Не че и преди не бе разбирала какво бе правил за забавление с невинни души,а и той знаеше,че тя бе убила мъжа си .. просто така може би?А може би и Тя бе от неговата партия.Щяха да си паснат заедно като едно голямо и щастливо семейство,което след време можеше да се сдобие с малки изродчета.Каква идия!Нека да спре да мечтае ...
Размърда се из под якето се и се обърна към нея.Дигна рамене в знак,че не е кой знае какво нещо и след това се засмя.
- Е,прекарах времето в един бар .. после реших,че е крайно време да се прибера,защото семейството му са гнездо от змии понякога .. - отбеляза спокойно,дружелюбно,все едно преди броени минути не бе подпалил живо същество и не усещаше аромата на плътта му,която изгаряше.Не чуваше молбите,които се превръщаха във викове .. Да,това е нищо.
- Виждаш ли .. скучен съм! - добави и след това й смигна.
Да лъжеш в живота е нещо,което повечето правят без да се замислят.На повечето дори им е вродено и се нуждаят от това всеки ден.Бе нещо като дневна молитва,която ако я пропуснеш на следващия ден няма да се познаеш .. кой си;сигурен ли си,че сбърка някъде и така нататък.Неща,които всеки един си задава когато отиде да се моли в някоя църква.Религията не бе различна ... всички ние сме еднакви,вярваме в един човек,за кого се носят митове и легенди,а дори не знаем дали е съществувал.Богохулство е това да се говори така.Затова Матю би замълчал ... по тази тема,както винаги.

Да, познаваше този поглед, познаваше и до болка сякаш тези думи. Какво можеше да му каже? Знаеше какво бе направила тя самата, та него ли щеше да съди, за действията му. Не , че не го бе правила, което може би не беше най – разумното нещо.
Въпреки, че понякога ѝ се искаше да каже всичко, което знаеше за него и онази маска, на доброто смирено момче да падне. Беше ѝ писнало самата тя да носи цял живот маска, а на него не му ли писваше вече?
Лек смях се прониза от устните ѝ, като се вгледа в очите му, да определено се бе „забавлявал” виждаше го, усещаше го. Поклащайки глава, Оливия хвана ръцете му малко над китките, като рязко ги извади от джобовете му и ги огледа на леката светлина, която разцепваше мрака, който ги обгръщаше.
-Значи, бар? Аз си мисля, че си правил нещо много по – различно. Нещо като например, поредния невинен? Или може би пък невинна? Кой знае какво е измислил извратения ти мозък този път. – поклати глава, като пусна също толкова рязко ръцете му. Знаеше, че може би не трябваше да прави това, но все пак скуката щеше да продължи и да не се случи нищо интересно, а може би това, което правеше щеше да доведе до истината?
-Скучно, казваш ти беше? Колко ли по – интересна би могла да стане вечерта ти? Особено с маската на доброто момче, която не слиза от лицето ти, до момента, който не издържиш и онази твоя мания не те завземе напълно? – продължи да му говори с лек сарказъм в гласа си. Но Тя много отдавна се бе научила, че страха от него, само го радваше, така че Оливия нагло впиваше очите си в неговите, без да се притеснява, без задръжки. Въпреки, че много добре знаеше, какво ѝ костваше когато го правеше.
Но в противен случай, как би разбрала дали болката от стореното бе изчезнала? Нямаше как да разбере, щеше винаги да се заблуждава, а благодарение на него, знаеше че Тя сама на себе си може би никога нямаше да си прости.
Въпреки, че една част от нея, може би се наслаждаваше на това, което бе направила тогава, караше я да се усмихва в онзи момент. Помнеше много добре, отражението което я наблюдаваше от огледалото, след като го бе убила..помнеше онази доволна усмивка, която сякаш се появяваше, много по – рядко след това.
Защо? Ами, защото Оливия се опитваше да погребе дълбоко в съзнанието си точно това задоволство, опитваше се да се задоволява с всичко останало, но не и с това. Въпреки, че гледайки Матю можеше да каже, че той определено е доволен от това, което правеше.

Поклати глава в знак на леко съгласие и на лека неувереност,в това което щеше да направи.Усмихна й се чаровно и отново дигна рамене когато тя извади ръцете му от джобовете му и видя кръвта,която ме вече засъхнала по тях.Върна ръцете си отново в джобовете си,не знаеше защо го направи..знаеше,че Тя вече бе разбрала какво бе правил преди срещата им.Както и самата Тя го определи "какво е измислил извратения ти мозък " .. Е,не беше кой знае какво.Имало и доста по-трагични случаи,в които тя го е хващала,но не си е позволявала да вади ръцете му от мястото им.Следващия път може би трябваше да го пъхне някъде другаде,за да провери дали би бръкнала там,за да ги извади?!Дори и след всичко мръсното му и извратено подсъзнанието продължаваше да работи на пълни обороти.
- В бара понякога се случат произшествия ... знаеш,пияни се дразнят с миловидни като мен..Какво очакваше да седя и да чакам да ме пребият ли,Оливия? - попита той,като фалшива изненада се изписа на лицето му,а след това сериозно изражение замени предходното.
Не бяха ли чували,че тихите води са най-дълбоки?Не бяха ли си научавали урока,че с откачалки рядко би трябвало да се спори,а особено и да се бъркаш в делата им.Които в повечето случай са кървави.Не можеше да се откаже от това,колкото и да опитваше .. искаше,но не можеше.Знаеше,че ако се опиташе отново да "поправи" повредата в себе си,това щеше да се засили още повече и края дори и за него щеше да е фатален.В смисъл такъв .. маската щеше да падне рязко и всичко да приключи,но честно казано на него му харесваше да играе в тази театър.Усъвършенстваше добрата си актьорска игра.
- Какво не ми ли вярваш? - попита отново след кратко мълчание,което се възцари помежду им и след това продължи да върви напред заедно с нея.
Предполагаше,че Оливия знаеше какво прави след като действа по този начин спрямо него.Знаеше,че можеше да загази,защото възбудата му от удоволствието,да убива все още не се беше изпарило или тя бе просто прекалено глупава,може би и прекалено самоуверена,а може би и двете,че Матю нямаше да й навреди..Зависи,зависи от много неща и действия,които тя щеше да предприеме за напред.
Не искаше да я поглежда,не искаше да разбира какво реално би искала от него Тя в момента и защо го правеше.Защо толкова се интересуваше до някъде за невинните или за него.На никой не му пукаше .. та той бе най-стабилния в цялата му рода.Не бе като брат си,който си пада по флирта и иска да си върне предишната изгора.Не убиваше братята си,а други.Какво по-хубаво от това .. да защитаваш своето.А може би и Тя бе срещнала заплаха за самата себе си и за това бе очистила съпруга си или по-точно .. искаше да разбере какво е чувството да убиват.Просто ей така ...

Откачено семейство..какво повече можем да кажем, може би Оливия бе изперкала в онзи момент именно заради семейството си? А може би просто ѝ бе харесало, никой не може да каже точно, какво се бе случило онази нощ. Никой не може да даде обяснение на действията, който бе предприело момичето..Всички ние имахме проблеми дори и малки в семейството си, някой с половинките си, някой с родителите си. Може би вината не бе само в нас? Може би бе в това как са ни отгледали? Да разбира се всеки търси вина в друг, само и само да оправдае действията си. Докато го слушаше, какво ѝ говори, докато отново чуваше оправданията му, тя се върна в истинската случка, върна се в онзи ден..Може би така трябваше да направи още преди година, за да го забрави? А може би не трябваше да прави нищо още тогава?

15 април 2013 година.

- Честит 19 рожден ден Лив! - извика Роб,докато не спираше да щрака с ужасно досадния си фотоапарат който можеше да те заслепи с тези противни светкавици. Другите й приятели или по-точно познати започнаха да й пеят ‘Честит Рожден Ден’ докато тя се голеждаше уж усмихнато,търсейки едно единствено лице. Тя живееше сама и всички в квартала намираха за много странно ,че едно 19 годишно момиче имаше пари да изплаща скъпата си кола и всички удобства които бе направила за себе си. Всичките познати които бяха дошли на купона й преди няколко години я наричаха откачалка. Нейният прякор беше психо,а сега бе заместен от гальовният прякор ‘Лив’. Щом духна свещичките от изящно украсената торта всичките много настойчиво и уж заинтересовано се опитваха да разберат какво си бе пожелала. Бяха около 7 човека общо,всичките от богати семейства.
- Алекс. – каза просто му тихо момичето,наблюдавайки обърканите им погледи. Докато един от най-големите задници в цялата гимназия не се разсмя неистово :
- Лив май пак изпер.. – този път,този път не можа да довърши една от хилядите си обиди които бе изсипвал върху нея,този път вратът му се пречупи от нищото,а последните му няколко букви удави в кръвта която бликна и опръска всички присъстващи които започнаха да бягат с ужасени физиономии и гибелни писъци. Лив просто седеше близо до тортата си с ужасяващо спокойна усмивка ,докато къщата се пълнеше с най-различни останки от телата на гостите й. Щом и последният писък секна,момичето повдигна искрящите си очи нагоре и срещна топъл мек поглед.
- Алекс! – възкликна момичето досущ с детински глас,а усмивката й отново грейна на лицето. Но това беше и може би последната такава усмивка, която се появи там, защото заедно с всички, които бяха посечени от яда ѝ, той самия бе пострадал, момчето, което не искаше да наранява.


Е всички ние, знаехме края на историята, но никой от нас не знаеше началото ѝ, не бе знаел какво точно се бе случило и защо се бе случило, но спомняйки си това, сякаш всички ние разбрахме, че не бе се случило от нищото. Не беше просто ей така.Оливия тръсна глава спомняйки си тези злощастни събития, спомняйки си, какво точно се бе случило, онази част която криеше от абсолютно всички, онази част, която не искаше да излиза на показ. Да определено не само Матю бе изперкал, в онзи момент самата Тя не бе добре, самата Тя бе лишила хора от живота им и тяхната кръв лепнеше по нейните ръце, въпреки че никой не я бе обвинил въпреки, че се бе измъкнала от всичко.
Вярваше ли му? Можеше ли да вярва точно на него? Не, точно за това не му вярваше, защото знаеше какво прави принципно, знаеше до къде бе стигнал и въпреки, че си мислеше, че нейното семейство не е нормално, той бе от семейство не по – побъркано.
-Да ти вярвам? Аз те познавам Картър. Знам на какво си способен и един побой в бара не би те задоволил. – каза брюнетката, а на лицето ѝ се изписа лека усмивка, която със сигурност в момента не трябваше да грее там, харесваше ли ѝ наистина това, което правеше той?Или просто беше усмивка на страх, породен от него самия?
- А, най – вече, че това задоволство, което изпитваш от това да убиеш някой..знам, че знаеш, че самата аз съм го изпитвала, за това не можеш да скриеш искрата, която се появява в очите ти. За това, моля ти се не казвай, че е просто побой в бара. – добави тя, като се обърна и продължи с бавната си крачка навътре в улицата, а колкото по навътре отиваха, всякаш ставаше все по – мрачно. Не знаеше, къде отиват, но сякаш това не ѝ правеше, кой знае какво впечатление, сякаш дори не я притесняваше в момента, че бе на това място заедно с него.