My body is a cage, but my mind holds the key. [one day ago]

Повечето хора си мислеха, че щом са сътворили няколко добри дела на Земята, всички техни злини ще бъдат онеправдани.Че ще получат Божията прошка и това им позволява да спят спокойно нощем, без да допускат угризенията до съвестта си.Но заблудата е лошо нещо -  най-големия грях, който означаваше, че не познаваш самия себе си.
Всеки на тази Земя е имал моменти на самозалъгване, но по-хубавата част е, че не всички я осъзнават като такава.А други просто предпочитат да не я виждат, защото това улеснява живота им.Да си представят, че са невинни същества, попаднали в този така жесток свят и трябва да оцелеят по някакъв начин.Винаги беше по-лесно по този начин, обвинявайки обстоятелствата, за това което правеха.Лесно оправдание за всички свои несполуки.
Може би това го дразнеше най-много във всички същества.Нито едно от тях не поемаше отговорност за постъпките си.Освен психопатите, които се наслаждаваха на идеята, че животът на всички останали е в техните ръце.(В тази група се причисляваше и самият Джейсън, между другото, макар че ако попиташе истинският Джейсън, който беше дълбоко заключен в собственото си тяло, той едва ли би казах същото.)Не намираше нищо лошо в това да си признаеш всички свои провали.Самият той бе идеалният пример.Живял хиляди години, се бе учил по трудният начин.От грешките си, позволявайки отново и отново да бъде надхитряван.Принуждаваха го да чака безкрайни петдесет години, преди отново да получи свой шанс.И така отново, и отново.До този момент.Сега нямаше право на грешка.Щеше да ги унищожи.Всичките, взимайки им всичко най-ценно.

Пристъпваше бавно, но образът му все още беше скрит в тъмнината, така че момичето, което беше завързано за стола пред него, не можеше да зърне лицето му.Звукът от стъпките му отекваше надалеч и създаваше зловеща атмосфера, почти подходяща за някой филм на ужасите, които Джейсън намираше за изключително еднотипни и определено безинтересни.
Стаята беше огрявана само от една-единствена крушка, която не хвърляше достатъчно светлина до по-тъмните кътчета, но въпреки това даваше горе-долу ясна представа за разположението на няколкото мебели.Всъщност, се намираха в мазето на дома му, което не му беше отнело много време, за да пригоди според изискванията си.Определено старият Джейсън не беше и помислял за какво щеше да използва това място, но щом веднъж беше готов, можеше спокойно да започне да води един по един членовете на фамилиите, правейки животът им ад.
-Съжалявам, колко невъзпитано от моя страна - гласът му беше спокоен и равен, докато се пресягаше към нея, махайки тиксото от устата на първата си жертва.Макар тя да нямаше нищо общо с нито една от фамилиите, на него просто му се прииска да изпробва някои от нещата, които по-късно щеше да приложи върху други хора.А виждайки я на улицата, толкова спокойна и красива, с коса развята от хладния вятър, който донесе ароматът й до него, не успя да се сдържи.Може би с това само затвърждаваше мнението, че бе истинско чудовище, което не цени определенията "невинни" - "виновни".
От гърдите му се откъсна тиха въздишка, докато изтриваше с пръст сълзите, които се стичаха по лицето й.
-Не плачи, няма смисъл.Така само се правиш грозна.

Явно чувството за самосъхранение беше изключено в момента, щом, въпреки положението си, си позволяваше да използва подобни обидни думи.Като за начало смяташе просто да използва върху нея по-прости методи, като например да влезе в ума й, намирайки подходящи сцени, които да превърне в кошмари.Нещо съвсем безобидно на пръв поглед и лесно постижимо, защото всяко живо същество имаше лоши моменти от живота си, такива от които искаше да избяга и заключваше дълбоко в съзнанието си.А и дори да нямаше нищо полезно, Джейсън лесно можеше да измисли сложен кошмар, в който да я заключи и дълго време да не може да се събуди, като междувременно щеше да се храни с ужаса и болката, които изпитваше, подготвяйки се за предстоящите събития.До сега винаги бе побеждаван заради неправилно изградена тактика, подценяване на противника, най-вече на обикновените и глупави хора от Аугустин и това винаги му костваше още петдесет години заключен, премислящ нови планове.Смяташе, че след толкова провали, най-накрая бе измислил подходящата стратегия.
-Абсолютно нищо, което ще ми дадеш доброволно - усмихна се той, заобикаляйки я и заставайки зад гърба й.Постави ръцете си на раменете й и се наведе към нея, така че устните му да доближат ухото й. - Просто ще се позабавлявам, използвайки някои методи и ако си добро момиче, току виж излезеш цяла от цялата история.Но ти препоръчвам да осмислиш острия си език, за да не реша, че ще е по-забавно да го изтръгна.
Докато говореше можеше ясно да усети аромата й, точно този, който бе усетил и който може би беше главната причина да избере точно нея.Силен, но не натрапчив, с когото от сега нататък щеше да свързва само нейното лице.
-Отпусни се.Няма да те нараня.Физически.
Най-вероятно в красивата й главица се въртяха различни картини, породени от филмите на ужасите.Като такива например, в които щеше да извади някой нож или други адски приспособления и да започне да й задава един и същи въпрос, надявайки се да му каже отговора, преди да се наложи да я убие.Е, на него не му трябваше нито едно от нещата, които знаеше непознатата.За него беше точно това.Непозната и нещо като опитно зайче, с което поставяше началото на истинското приключение.Щеше да е лъжа, ако кажеше, че не усещаше как малкият Джейсън се опитваше да пробие и да достигне до повърхността, с желанието да вземе контрол поне за малко над тялото си.Жалко, трябваше да е помислил за такива варианти  преди няколко месеца.Сега щеше да е просто заложник в собственото си тяло, орисан да гледа всичко, което щеше да се случи.
-Виждаш ли - поде отново той, заставайки пред нея.Издърпа стола си по-близо до нейния, за да може да я гледа в очите - аз съм едно съвсем безобидно същество, което няма за цел да те нарани физически.Там е работата, че за мен храна е ужасът, който изпитваш, дори този, който е обзел тялото ти в момента.Болката, страхът са все неща, които ми донасят неизменно удоволствие и ми позволяват да съществувам.А нещо ми подсказва, че ти си преживяла всяко едно от тях.За това, ако бъдеш добро момиче и просто ми разкажеш, без излишни уговорки, ще те пусна преди да е настъпило утрото.Не мислиш ли, че е честно? - той разпери ръце, повдигайки рамене.Да, звучеше налудничаво.Никой нормален нямаше да поиска да разкаже на напълно непознат историята на живота си, обръщайки специално внимание на най-ужасните си моменти.В природата на всички бе да ги забравят възможно най-бързо.Но пък безсилието караше хората да правят доста откачени неща.

Поредната разочарована въздишка се откъсна от устните му.Естестествено, че нямаше да се съгласи.Беше прекалено голям инат.Като всеки друг проклет гражданин, в този проклет град.Понякога изпитваше трудно постижимото желание да измъчва всеки от тях и накрая да ги убие.Дори за някой като него, беше ясно, че няма как да заличи цял един град от лицето на картата и след това да не последва нищо, а животът навсякъде да продължи като до сега.Макар да бе наясно със статистиката.Само в Съединените щати имаше над 300 серийни убийци, а за фанатичните клубове, в които участваха някои напълно нормални на пръв поглед хора, дори не му се говореше.И въпреки това...въпреки това бе прекалено мащабно, дори за толкова много психопати да унищожат прекрасния Чикаго.За това нямаше какво да направи.Щеше  да се задоволи само с убийствата на определените хора от фамилиите.И на нея, ако продължаваше да се дърпа.Нима толкова не й харесваше животът, че бе готова да го даде по трудния начин?
-Не ме ли разбра от първия път, по дяволите? - не успя да сдържи нервите си и изкрещя, ставайки рязко от мястото си.Боже, защо се хабеше за нея? - Не си в плановете ми за убийство.Не искам да те убивам!
Впи пръстите си във врата й, приближавайки лицето си до нейното.От такова разстояние ясно можеше да види глупавата й решителност, както и блясъка в очите й.По дяволите тези хора и безполезната им наивност.
Искаше му се да продължава да впива пръстите си във врата й докато не забележи как малкият блясък в очите й започва да изчезва, но нещо го спираше.Сякаш нещо му пречеше просто да сложи край на живота й.Рязко и изведнъж да прекъсне всички нейни планове, мечти, желания.Да я отнеме веднъж за винаги от любимите й хора - семейство, приятели, може би дори и гадже.Въпросът беше, че не го интересуваше това.Не го интересуваше кой щеше да страда от смъртта й, дали изобщо някой щеше да я потърси.Големият въпрос беше в това, че не можеше да я убие.Поне не и на този етап.Имаше морални граници.Да, колкото и странно да звучеше за някой като него, имаше морални граници и нямаше желание да ги престъпва точно заради нея.А той всъщност имаше само една морална граница - не убиваше хора извън списъка си, докато наистина не го изкараха извън релси.За това и след няколко секунди отпусна захвата си и се отдръпна от нея, прокарвайки пръсти през косата й.
-Всички сте толкова повърхностно смели...мислите си, че нищо не може да ви изплаши, нали? - отново се обърна към нея и привидно започна да я разглежда, а в същото време всъщност мислеше. - Не искам да те убия, но виждаш ли...ще трябва да го направя, ако не си отвориш устата.Естествено, има вероятност и след това да те убия, ако щом веднъж те пусна решиш да се разприказваш пред неправилните хора.Не ми е приоритет пред вратата ми да дойдат глупавите полицаи.Но това най-лесно се решава, лесно мога да изкривя възприятието ти, въздействайки на мозъка ти.Нямам истинска причина да те убивам.За това говори, за да може и двамата да се приберем.Достатъчно съм изморен.

Най-накрая реши да спре да се инати.Джейсън се усмихна и отново зае мястото си на стола, накланяйки тялото си напред.Докосна ръцете си една до друга и приближи върха на пръстите си към устните, докато слушаше сбитият й разказ на...това, което наричаше ужасно преживяване.Докато го правеше, той се опита да долови онази изтерзана болка примесена с частица примирение, което най-често се срещаше при такива разкази.Да, наистина, типичната история за момичето, което си е изпатило минавайки през тъмна уличка, като изключим последната част с дарбата.
-Няколко дена в лудницата, а? - подсмихна се той, когато бяха изминали няколко минути в тишина, след като тя беше приключила разказа си. - Обзалагам се, че ти е било забавно.
Отново на крака, Джейсън реши, че най-полезно ще е да направи кръг около нея, докато обмисляше думите си.Вървеше бавно и определено не бързаше за никъде, особено, след като нощта щеше да е по-дълга отколкото му се искаше.Когато беше зад гърба й, пръстите му докоснаха рамото й и за няколко секунди се задържаха там, след което ги отдръпна.Направи още няколко крачки заставайки пред нея.Дразнещата светлина от близката лампа му причиняваше още по-силно главоболие, за това почти несъзнателно притвори очи, докато клякаше пред стола й.Постави ръцете си върху нейните, повече, за да му е по-лесно да пази равновесие, отколкото, защото искаше да я докосва отново.Вече бе получил това, което искаше.
-Може би ще искаш да ми разкажеш нещо повече за престоя си в лудницата, след като е единственото горе-долу истинско нещо от цялата ти сърцераздирателна и скалъпена лъжа.
Пресегна се и пръстът му премина по лицето й, изтривайки бледата следа от сълза, която се бе спуснала по лицето й.Може би трябваше да се пробва за актриса.
-Виждаш ли...почти бях готов да ти повярвам.Наречи ме изключително добър, ако искаш.Но проблемът е...че когато те докоснах не изпитах нищо.Абсолютно нищо освен някакво леко пробождане.Да, определено ти харесва да разказваш тази своя история.Но има доста често срещани детайли, които стават банални.Когато разказваш една история...и когато наистина я съпреживяваш отново, щеше да те боли много повече, повярвай ми.Казвам ти го от личен опит.
Изправи се рязко, прокарвайки пръсти през косата си.
-Нима ме мислиш за толкова наивен?Или просто си играеш с нервите ми?Трябва да призная, че си го заслужих.Можех просто да направя ето така...
Приближи се към единствената метална маса, която беше в стаята и повдигна спринцовка.Да, беше се подготвил за всичко.Не, в нея нямаше дрога или серум на истината, за каквото щяха да си помислят повечето киномани.Нямаше също и отрова.Спринцовката съдържаше просто приспивателно.Озовавайки се отново пред нея, пръстите му грубо се вплетоха в косата й, хващайки голяма част от нея.Дръпна я, в резултат на което главата й се озова назад, а очите й срещнаха неговите.Този път в тях нямаше спомен от насмешка или нетърпеливост.Беше подразнен от глупавото й решение и щеше да си понесе последствията.
Задържа я така около половин минута, след което я пусна и със свободната си вече ръка, издърпа ръкава й нагоре, така че ръката й да се открие.Вкара иглата и когато цялото количество беше в организма й я измъкна оттам.
-Приятни сънища.Заслужи си ги.
Сега му оставаше да чака.На приспивателното не му отне много време да подейства, за това когато видя, че очите й започват да се затварят, а главата й да клюмва на една страна, знаеше, че вече може да започне.Съзнанието й беше достатъчно спокойно и незащитено, така че можеше да приложи една от дарбите си, а именно - създаването на кошмари.Нямаше да й налага нещо, което щеше да я обърка още повече.Не, съвсем не.Просто щеше да накара съзнанието й само да намери подходящият момент, извъртайки го по още по-неприятен начин.

Нервното движение на крака му, докато чакаше седнал на стола, показваше нетърпението му.Изпитваше главоболие, истинският Джейсън за първи път от толкова време бе решил да се бори истински и това само го изнервяше допълнително.Естествено, че нямаше да успее да вземе надмощие над тялото си, но го дразнеха опитите му.Идваше му да му изкрещи, че сам той го беше пожелал.Е, естествено, след малко "помощ" от негова страна, унищожавайки единственото нещо, което го държеше цял, но това бяха незначителни подробности, които се губеха в мащаба на цялостната картина.
И сякаш за завършек на цялостното мъчение изпитваше смразяващ студ.Ръцете му бяха ледени и едва се сдържаше да не излезе от мазето и да отиде в къщата, търсейки някакво по-топло лято.Проклетият Джейсън, нямаше ли да млъкне най-накрая?!
Движение на момичето завързано за стола успя да привлече вниманието му и за момент всичко останало изгуби важността си.Сякаш дори и виковете притихнаха.Но тя не се разбуждаше, не, все още беше рано.По-скоро тялото й отговаряше на нещо, което сънуваше.Най-накрая.Лека, лишена от емоции усмивка се появи за кратко на устните му докато се изправяше и отново заставаше зад гърба й.Както и преди се наведе към нея, слагайки ръцете си върху раменете й.Отново усети аромата на косата й, но този път сетивата му обърнаха внимание на нещо повече.Беше време да се разрови в съзнанието и да види какво наистина тормозеше красивата й главица.Затваряйки очи, пред него започнаха да се изреждат най-различни сцени, някои от които сметна за досадни, но след това дойде и по-интересната част.Смъртта на майка й, буквалното й вцепенение, виковете на баща й, нейните сълзи.Сякаш беше попаднал в рай.Или по-скоро беше се натъкнал на някаква златна мина.За кой ли път Джейсън беше прав, избирайки точно това момиче от всички останали.Каква красива болка.На останалата част от кошмара се наслаждаваше, попивайки всеки момент и всяка емоция, която преминаваше като електрошок през тялото й.Сладкото чувство на вливаща се енергия в тялото му, му подейства наистина успокояващо и нямаше как да се оплаче.
Когато всичко приключи я пусна и този път с искрена, макар и плашеща усмивка, отново се настани на стола си, изчаквайки я да се събуди напълно.
-Сигурен съм, че майка ти ти е простила - Джейсън се усмихна и разпери доволно ръце. - Стига, стига, не плачи повече.Няма смисъл.
Наистина вече не му беше нужна.Нямаше желание да отвлича хора и след това да ги държи като пленници, беше скучно.А и една играчка бързо му омръзваше и не искаше повече никога да си играе с нея.
Отиде до нея и внимателно започна да развързва ръцете и краката й, като умишлено игнорираше погледа й.
-Наистина приятна среща, малката.Ще ми липсва.Свободна си.Хайде, върви.