Our first mееting... /Z and Idrys/ 5 octomber 1114

Сто години. Това си е цял век през, който може да са се случили толкова много неща. Но нас ни интересува сегашният ден и това, което се е случили точно преди сто години. Тогава на бял свят се появи Зейдист. Горкото дете още не знаеше колко труден и изпълнен с мъчения ще бъде животът му. Не само този на неговите жертви, но и самият негов. Сега сто години по-късно знаеше... по-точно подозираше какво му е, но го отричаше и се залъгваше правеше какво ли не за да си докаже обратното...
Но днес на рожденният му ден, реши да игнорира проблемите си. Слънцето тъкмо залязваше, когато той и братята му се разхождаха в гората, като сенки търсейки какво да убият за пиршеството, което се организираше в имението на няколко километра от там.
- Намерих нещо - чу от ляво Зи и се обърна да погледне към брат си, който сочеше към земята. Всички се приближиха и видяха отпечатък от огромна лапа. - Мечка.
- Е, момчета днес ще си хапнем, мечка - усмихна се Зи.
Тръгнаха по следите на мечката. Вече мислеше как да използва кожата на мечката. Да си направи палто или наметало... Може би да окачи главата на стената и да сложи кожата по средата на стаята си...
Не след дълго видяха пещерата, до която водеха стъпките. Без да мислят много навлязоха в пещерата, която изглеждаше доста голяма. Беше тъмно и почти нищо не се виждаше, но за демоните не беше проблем. Обаче изострените сетива си имаха и своите недостатъци... Тук вонеше ужасно дори можеше да вкусиш миризмата...
Изведнъж се чу ръмжене, което се превърна в рев. Зейдист се изстреля към източника. За секунди беше там и пред очите му се разкри очудваща гледка. Към една стена се беше пристиснал човек, който държеше една пръчка, а меката ръмжеше пред него явно ядосана, че някой е влезнал в територията й. Когато другите пристигнаха също спряха.
- О, има и шоу.
Мечката замахна и счупи пръчката на човека после още веднъж и го събори. Чак тогава той ги видя и за малко в очите му се появи надежда, но те просто си стояха и в тях се появи молба и недоумение. Зейдист никак не му хареса това. Той беше демон не беше длъжен да му помага...
Дори не усети кога вече беше закрепил стрелата и стреляше в тила на мечката. Тя се обърна, но той беше прекалено бърз и вече беше стрелял още няколко стрели, които бързо я повалиха.

Идрис обичаше да броди. Казваха, че хората от неговото племе били наследници на конен народ, но имаше нещо в конете, което го отблъскваше. Не беше миризмата, нито мускулестото, мощно туловище, което в сумрак винаги му изглеждаше по-внушително и всяващо някакво вяло страхопочитание. Просто той бе от онези, които бяха здраво стъпили на земята.
Беше се отдалечил от бивака си твърде много. Сега пътуваше с някакви номади, придошли от земи, които мнозина вярваха, че са просто мит - там, където бе ръбът на света, където Слънцето заспиваше, а зверовете, които бродят по рохката, червена пръст бяха неземни. Слушаше историите им около огъня нощем, докато запиваше с малкото останало вино в меха си, коматите твърд и бял като кости, хляб, който приготвяха.
Здрачаваше се.
Из шубраците започваха да танцуват странни сенки. Миришеше на хлад и влага от близкото речно корито, около което се бе образувала гъста саваноподобна горичка, трудна за преминаване, но толкова екзотично примамлива. В края на гората се разполагаше малка пещера, по чиито стени се различаваха тънките очертания на обредни и култови рисунки - такива на богове, на погребални ритуали и сватби, които Идрис не можеше да не почете. Винаги бе изпитвал небивал интерес към дивите и примитивни религии. За него бяха химера, защото самият той бе вероятно най-големият неверник, ходещ по тия земи.
Прекара пръст по фините линии, но чу зад себе си тежък шум. Обърна се, за да се срещне с две кехлибарени, настървени очи и една вонлива и лигава паст със смъртоносна захапка. В ботуша си имаше затъкнат нож. Вече виждаше новата си придобивка във вид на топла наметка, но вниманието му бе раздвоено между тези му мечти и нечии приближаващи стъпки. Лисицата в него можеше да ги надуши. Демони. Забрави за оръжието си, за премяната си съвсем, прикри всичко божествено от себе си, разшири очите си в поглед на див ужас, лицето му придоби пребледняла и ужасена гримаса, а ръката му докопа някакъв сух клон, с който уж щеше да се защитава.
Ловците стояха при входа на пещерата с подигравателни думи на уста и мазни физиономии, от които капеше задоволство. По брошките, държащи наметалата им, разбра, че са Коен. Докато се осъзнае, в краката му вече лежеше мечия труп, а един от демоните го наблюдаваше с любопитство иззад тетивата на лъка си. На пръв поглед, Идрис бе кално, дрипаво същество, което предизвикваше вълна от дълбоко и откровено съжаление с прашно си лице и хърбаво тяло. Приличаше на скиталец, изгубил всичко свято.
- Благодаря ви, милорд. - рече той и се поклони ниско.

Чувстваше съсредоточените погледи на братята си в себе си. Те сигурно щяха да първо да оставят мечката да го убие за да погледат малко кръв и после да убият животното, но на Зейдист идеята не му допадаше... Не знаеше защо.
Огледа мъжът срещу себе си. Беше дрипав и мършав, въпреки прекрасното си телосложение и лице, неща които Зи не може да пропусне. И тъй като днес беше неговият рожден ден можеше да прави каквото поиска и да има какъвто си иска подарък... това беше традиция в семейството. Извади една стрела и се приближи бавно до мъжът, който беше коленичил. Подпря върхът на стрелата под брадичката и го накара да вдигне глава. Имаше наистина хубави светли очи. И със сигурност не беше човек, но не му пукаше. Искаше го и щеше да го има.
- Взимайте мечката, аз ще се справя с този.
Накара го да се изправи опирайки стрелата под брадичката му. Тръгна напред с мъжът и го изкара от пещерата към мястото където бяха конете. Докато вървяха Зейдист остави мъжът да върви пред него и и го наблюдаваше изкъсо. Можеше да е някой пратен да го убие нямаше и да се очуди за това оглеждаше за оръжие и видя това на глезена му. Стигнаха до конете и Зи извади едно въже от една от чантите и завърза ръцете на мъжът здраво без да го щади. После завърза въжето за седлото си. И след това ножът на мъжът се измъкна от обувките му и се озова в ръцете на Зи.
- Това няма да ти трябва - усмихна се ослепително и в тъмните му очи засвяткаха. Тъкмо тогава се появиха останалите мъкнейки мечката в импровизирана шейна. Завързаха я към конете и потеглиха, като те бяха пред конете и оставиха мъжът и мечката отзад.
- За какво ти е този? - попита Рон. - Имаш още много такива вкъщи.
- Този ми харесва. А и днес ми е рожден ден - вдигна рамене Зи докато гледаше напред. И той не може да го обясни. Имаше нещо в мъжът, което го привличаше. Не беше само красотата, а нещо свръхестествено. Можеше да е капан, но това правеше нещата още по-хубави.
- Как се казваш, сладкиш? - провикна се Рон.
- Идрис - чу се ясно, но не прекалено силно и горделиво. Харесваше го все повече и повече...
Останалата част от пътя мина в разговори за пиршеството. Когато стигнаха Зейдист каза на слугите да го почистят и облегат, защото Идрис щеше да е неговият антураж тази вечер. Щеше да го държи близо до себе си и да види как реагира на различни ситуации и на обстановката.
***
Няколко часа по-късно Зейдист вече пиеше цялото си семейство и приятели на една маса във формата на "П", като той беше начело, а Идрис стоеше до него...

Типичната Коен сган. Ехидни и садистични мижитурки. Такива бяха от векове. Идрис си спомняше първата среща с наследник на фамилията. Беше мразовито утро край Босфора, едно от малкото такива, които бе видял в живота си. Тогава все още младият граф Коен, вероятно, пра-пра-пра дядо на тези юноши, напето се разхождаше по чаршията, в търсене на нов мех, който да отнесе като подарък на брат си. Имаше грациозна осанка на паж и изтънчени маниери - вероятно единствения Коен, с когото Идрис някога щеше да може да проведе ерудиран разговор. Беше изключително начетен мъж, за разлика от по-големия наследник на семейството, с афинитет към играта на табла и греяното вино с кардамом. Тези тук обаче, малки и смешни момченца, явно се бяха метнали на по-възрастния брат с варварските си обноски и глуповата и бавна реч.
Хладното острие убоде гръкляна му. Идрис вътрешно се усмихваше. Всичко се развиваше така, както бе искал. Е, ако трябваше да бъде откровен, бе планирал лека съпротива, но не му се щеше при запознанството си с демонската сган да бъде с разбита устна, например. Това рязко би снижило чарът му
Вървеше хрисимо, като питомно животно и дори сам подаде ръцете си, за да бъдат завързани. Когато го натовариха на на шейната, не можеше да се отърси от усещането, че отстрани прилича на евтина невеста за продан.
С пристигането си в двореца, Идрис бе поверен на свита от слугини, които съблякоха и изхвърлиха одеждите му, станали свидетели на толкова много приключения, изкъпаха го във вана с мляко и ароматни масла и го облякоха в светла роба, която той считаше за абсурдна, макар да признаваше, че смуглата му кожа, целуната от неумолимото слънце на жарката му родина, блестеше в контраст с нежния цвят на тъканта.
Настаниха го до спасителя му, който по-рано бе изявил небивал интерес към него. Неизменно, щеше да стане част от по-рано споменатия харем на благородника, в което Идрис намираше нещо пошло. Що за наслада би изпитал някой от съприкосновението си с друг, който не го желае истински. Беше чисто животински нагон, който бе по-логично, той, като лисица, да притежава, но явно демонската природа щеше да се окаже по-похотлива.

Празненството беше точно в стилът на семейството му поне за онова време. Голямо, пищно и колкото се може по-перверзно и голо, разбира се. Всички слуги бяха почти голи или със сериозно прозиращи роби, които не оставяха нищо на въображението, което за Зи беше едно от най-интересните неща. Ако се насити на гледката на нечие голо тяло, после няма да му бъде интересно. Но братята му организираха всичко, така че нямаше какво да направи. Просто си седеше в огромният стол и пиеше чаша след чаша какъвто алкохол му попадне усмихвайки се полуфалшиво.
Погледна до своята нова придобивка от ляво. Идрис беше с чисто бяла роба, която за него щастие не прозираше. Сигурно бяха свършили прозрачните. Огледа мъжът и сега, когато беше чист можеше по-добре да видиш красотата му. Но за жалост не можа да задържи още малко погледът си, защото отпред излезе един от... някакъв човек, който не беше сигурно, че е познат на Зейдист.
- Сега е време за представлението, което беше специално организирано, за днес - той се обърна към Зи. - Надявам се да ви хареса милорд - демонът кимна и мъжът разпери ръце към посока на големите врати в другия край на залата. Те се отвориха и от там започнаха да излизат една по една орианталски танцьорки с танцова стъпка, докато наколо започнаха да звучат типичните арабски ритми, на които танцуваха момичетата.
Бяха красиви, поне до колкото можеше да се види от воалите. Поне те бяха добре облечени. Усмихна се и се загледа в момичетата с интерес. Движенията бяха плавни и грациозни, но познати и не бяха нещо, което до сега да не е виждал. Но все пак бяха добри и за това той се усмихваше по-скоро на грацията, от колкото на хубавите тела и хореографията на танца. Изведнъж един от братята му стана и почна той да танцува с танцьорките. Нещо не типично за него и това веднага притесни Зи, но преди да е успял да направи нещо брат му вече държеше нож в ръка и започна да прерязва гърлата на момичетата. Останалите започнаха да бягат, но още няколко души се присъединиха и скоро всички бяха мъртви.
Въпреки че беше демон и Коен безмислените убийства не му доставяха удоволствие и затова взе чашата си и един мех с вино и се изниза, защото беше сигурен, че ще има още подобни представления. А и искаше да пропусне краят и без това... Хич не му харесваше традицията, в която си избираше някой или някои от "харема" и всички ви съпровождат до стаята...

Идрис шумно преглъщаше питието си, за да може да заглуши жуженето на околните. Фамилията явно не се бе събирала от доста отдавна и всеки бързаше да сподели с околните новостите около поредното жертвоприношение, което бе организирал, например.
Тия демони бяха смахнати...
Но какво ли да очакваш от цял катун с варвари. Неговите хора, макари и произхождащи от земите, които мнозина сочеха като Ложе на слънцето, с горещи южни традиции и екзотични обичаи, бяха далеч по-цивилизовани и премерени в забавленията си. Всичката тази пошлост и голота караше тялото му да се чувства пренаситено с негативна емоция, ескалирайки до точката, в която вече започваше да му прилошава...А може и да беше напитката.
Идрис признаваше, че лисицата в него бе подла и несмирима, но страданието на околните бе просто последица, отколкото главна цел за нея. Той просто обичаше да се подиграва със съдбата, да се забавлява по свои правила, да бъде лукав и хитър с фортуната.
По бялата му роба имаше няколко мънички пръски кръв, които бяха опорочили чистотата й. Докато забелязваше този дребен детайл, Идрис забеляза липсата на онзи, който се считаше за негов нов господар. Видя как се измъкна тихомълком от залата с чаша в ръка и лице, покрусено от погнуса от собствения си род. Нима? Нали и той бе демон. Бе почти задължително кръвопролитията и голите жени да са по вкуса му, ала уви.
- Къде отивате, милорд? - провикна се след него Идрис и го последва незнайно къде.

Дори не беше чул, че го викат просто беше изчезнал и започна да се лута по коридорите. Докато не стигна до една от задните врати на къщата и не излезе някъде в градините. Не му пукаше какво ще кажат другите това беше неговият рожден ден и щеше да си прави това каквото поиска. Стигна да една от близките пейки и се излегна на нея. Дори не осъзнаваше, че е изпръскан с кръв, а и по-добре това щеше да развали настроението му още повече.
Доизпи виното в чашата си и дори не си направи трудът да си сипе вино в чашата, а направо пи то мехът, който беше взел. Вкусът на виното вече беше изчезнал за него и единственото усещане беше онова от плавното замайване. Е беше време да се случи. Пиеше сигурно от 3 часа. В началото не се опитваше да се напие, но сега го искаше повече от всичко. За негова жалост мехът беше малък и виното свърши наистина бързо.
Не разбираше какво му става. Убийствата и голотата не трябваше да го притесняват. Но на него тези неща му бяха толкова клиширани и ужасни. Беше му жал за момичетата, които умряха само за забавлението на група извратеняци. Разбира се не искаше да си признае. За пред другите просто му беше скучно и искаше да си намери нещо по-забавно. Но докога щеше да тази лъжа. Още век... може би по-малко. Беше наистина изморен от всичко това. Помнеше една вечер, когато беше по-малък, как се опита да обясни това на майка си, но дори негова майка тя пак беше демон и него разбра.
Чу стъпките на някой, който се приближаваше бавно към него.
- Който и да си кажи на Рон да го духа - провикна се, но после замисли. - Всъщност недей, това е сигурна смърт, Рон не обича лошите новини.
Извърна глава и видя Идрис да стои на няколко метра от него. Сега можеше по-добре да го огледа и да го прецени наистина. На пиршеството всички го занимаваха с глупости.

Семейните трагедии в стил "Гръцки пантеон" не му бяха по вкуса. Самият той бе избрал отшелничеството, номадския живот и скиталчеството, защото неговото собствено семейство бе сбирщина непрокопсани добряци с недостижими идеали, съкрушителни фамилни ценности и лошо чувство за хумор, които не приемаха бохемския начин на живот на Идрис, нито пък способността му да се радва на безсмъртието си по един не съвсем тривиален начин. Той просто обичаше да се забавлява, ала неговото забавление не се измерваше в убити девственици, гола прислуга и бъчви с вино. И да не забравим - хареми? Що за... Но нямаше смисъл да се удивлява, бе тук с мисия.
Примитивизма в Коен го убиваше и именно той щеше да бъде техния нечакан немесис.
Щеше му се това тържество да бе просто семейна оргия, с много весели физиономии, безброй оргазми и всичко хубаво, на което едно тленно тяло може да се наслади. Уви, бе насред кланица и миризмата на смърт бе попила в порите на кожата му, до толкова, че му се щеше да се одере жив, за да я свали от себе си.
- Имате извратено семейство. - съобщи той с равен тон, сякаш бе дълбоко крита тайна, която чакаше своята поява на бял свят, облечена в красиви думи.
- Но вие не сте като тях, милорд. - и съвсем бе така. В него пулсираше нещо живо, лисицата го надушваше, беше крепко, стойко, борбено, нещо, което той не притежаваше, а му се щеше да докосне. Нещо непознато, което отсъстваше в другите демони на масата, и което младият Коен криеше ревниво.
- Нещо ви мъчи, струва ми се...

Думите на Идрис заиграха в главата му докато ги обмисляше и се чудеше какво да му каже. Как можеше да каже пред един непознат, че ненавижда семейството си и иска да се махне. Да живее на юг в екзотичните страни, за които само беше чувал. По цял ден да се излежава или да прави секс без да има наранени. Но това не беше възможно щяха да го намерят и да му искат сметка. Не че повечето щяха да доживеят следващият век. Имаха прекалено много врагове, а гордостта им пречеше да видят истината.
- Просто не обичам безмисленото клане - отвърна и се изправи в седнало положение и се облегна назад в пейката. - Предпочитам една оргия пред това - усмихна се леко похотливо. Може и да имаше душа, въпреки че още не го знаеше, но и все пак беше отчасти демон. - Въпреки че на тях това не им пречи да си спретнат една - каза леко отвратен от образите в главата си. Как го правят сред мъртвите тела и кръвта. Направо да ти се до провръща. Както казахме е преди безмисленото насилие не му беше по вкусът.
- Седни ако искаш - подкани го Зи. Хич не обичаше да стои седнал и някой наоколо да му стърчи все едно нямаше къде да седне. Беше дразнещо. Но тогава чу звуците от вътрешната част на къщата. Стенания и викове все едно някой колеше някой друг, въпреки че това беше възможно. Това още повече не му се понрави и се изправи рязко. - Всъщност по-добре да се разходим - каза спокойно с безразлично лице и тръгна надолу във вътрешността на градината. Доволен, че звуците стихват.
Навлязоха навътре в градината, която беше около цялото имение. Родителите му обичаха да имат около себе си всякакъв разкош и затова бяха донесли какви ли не растения от всяка възможна част на света. Поне тук можеше да се откъсне от семейството си за известно време.
- От къде си Идрис? - попита Зи докато се разхождаха.