Andrea ▲.

Тишина. Проточи се толкова дълго, че госпожицата забрави за насъбралите се хора, които натрапчиво
продължаваха да обхождат финото й лице с поглед. Всеки един от тях виждаше тъгата в големите й шоколадови
очи, но това разбира се не ги спираше да я разпънат на кръст, с цел самопризнание за нещо, което не бе извършила.
Така силно ги блазнеше идеята да я заключат в най - мрачната си тъмница, прекършвайки съзнанието й с такава
лекота, като да откъснеш крилата на пеперуда... Бавоно и мъчително, наблюдавайки с интерес как се гърчи от мъки
до смъртта си.
- Госпожице Скарсгард, отговорете на въпроса ! - строгият монотонен глас на ниската, пълничка жена прониза
тишината. Всеки присъстващ в залата потръпна дочувайки противното скрибучене изскочило от устните на адвокатката,
единствено обвиняемата не помръдна. Тя отмести измореният си поглед от ситните дъждовни капки, които се стичаха
една след друга по мръсния прозорец и разсеяно погледна по посока на гласа..
- Бихте ли повторили, моля.. - прошепна едва чуто. Гласът й бе променен, натежал. Упорито се бореше да го изтъни,
просто да го извиси с няколко октави, за да може господин съдията да чуе нелепата й защита. Уви, нямаше особено голям
успех. Буцата в гърлото й така бе натежала, ограничавайки възможността й да изговаря думите си достатъчно ясно, за да
бъде чута от всеки.
- Познавахте ли жертвата - Самюел Холтън ? -изръмжа дребния булдог, приближавайки се към девойката.
Предизвикателният й поглед изпълнен с видна омраза се бе вкопчил в малкото телце на Андреа, която сякаш не забелязваше.
Пъстрите й очи бяха пълни с безразличие, неприсъщо за игривия й нрав.
- Да. - въздъхна изтощено, сякаш отговаряше на този въпрос за десет хиляден път.
- Вие и господин Холтън бяхте ли близки ? - поредният познат до болка въпрос. Скарсгард също започваше да се ядосва,
а това не бе в нейна полза точно сега.. Впи поглед в арогантната усмивка на адвокатката и замислено присви устни. Искаше й
се да излъже, за да получи разнообразието, за което копнееше от няколко месеца насам.
- Да. - измънка разсеяно. - Имахме връзка, госпожо.



- Не разбирам.. -прошепна. Наистина не разбираше. В думите им се намираше известна логика, която биха могли да
приложат в друг случай, но не и в нейния. Всички доказателствени улики сочеха срещу нея, а защитата й бе нищожна,
базирана на няколко недоказани тези.
- Не се отклонявайте от темата, госпожице ! - скастри я дребната, току - виж дочула отчаяния й шепот. Залата
замлъкна от объркване. Съдията й направи знак да замълчи. От първия момент се съмняваше във виновността на това
невинно лице, което вече бе така безразлично към случващото се, скатавайки се някъде там измежду собственото си
съзнание и всички хора, които бяха въстанали срещу нея. Сякаш сама се опитваше да хвърли вината върху себе си.
- Не разбирам.. - повтори малко по - гласовито. - Защо го правите ? Задавате едни и същи въпроси, обвинявате
ме в убийство.. Убийството на скъп за мен човек. Разпъвате ме на кръст без да осъзнавате колко грешите, по дяволите..
Дори не ме допуснахте на погребението, проклети кучи синове !- шепотът й преминали в бурни ридания..

●●●●●

- Моля седнете, Андреа. - ясният гърлен глас на тъмнокосият мъж изкара госпожицата от транса й.
Приликата им бе удивителна. Та тя дори не подозираше, че братята Холтън си приличаха толкова много.. Не
бе виждала събеседника си от години и донякъде наистина съжаляваше, че се срещат при тези официални
обстоятелства.
Господинът нетърпеливо направи жест с ръка към кожения фотьойл. В очите му се четеше вълнението, което
Самюел изпитваше всеки път щом зърнеше девойката. Чиста и непокътната любов. Уви ! Него вече го нямаше,
а Скарсгард продължаваше да изживява своята агония покрай убийството му.
- Нима ще ми говориш така, Питър ? - попита дръзко, изпъвайки удобно перфектната си фигура върху
кожения диван с такава наглост, каквато тъмнокосият не бе виждал у нея досега. - Нима не се познаваме
още от две парчета месо ? - продължи възмутено..
- Разкажете ми за детството си.. - настоя напълно игнорирайки въпроса й. Подготви тетрадката си и
четливо изписа името й , подчертавайки го с две дебели криволичещи черти. Миг по - късно погледна Андреа,
която раздразнено подбелваше очи.
- Имах щастливо детство до шест годишна възраст, господин Холтън.. - потръпна при споменаването на
фамилното му име.
- Какво се случи след това ? - въпросът му бе безсмислен. Той също бе изживял голяма загуба по онова време.
- Най - добрият ни приятел почина.. Нима не помните ? Всички се променихме от тогава. - подсмихна се
арогантно.. Покрай цялата тази шумотевица с убийството, Андреа се бе превърнала в безчувствена парцалена кукла..
Играеше театър, отлично прикривайки лесно ранимите си чувства.