what i am to you is not real.

Ръцете ми, целите обляни в аленочервена кръв, трепереха нервно. Не можех да контролирам съзнанието си, действах без да осъзнавам какво точно се случва. В миг звънът от метал, срещнал се с каменния под, ме извади от транса, в който бях изпаднала. Ножът издрънча проглушително върху цимента, а между каменните стени отекна ехо. Главата ми се въртеше на триста и шейсет градуса; опитвах се да се приземя, но не можех. В гърдите ми се надигаше някаква енергия, по-силна от мен самата, която съвсем скоро щеше да излезе наяве. Не знаех какво се случва с мен. Аз убих ли го? Почти съм сигурна, че го наръгах лично поне три пъти. Със. собствените. си. ръце. Погледнах още веднъж към дланите си.
Писък.
Писък.
Най-силният, проглушителен и изплашен вик, който вероятно никога няма да чуете. Стреснах се от собствения си глас, но това далеч не беше най-големият ми проблем в момента. Това не бях аз. Това не беше моят глас. Това не беше моята същност Само моето съзнание, заключено в този затвор, наречен тяло.

*месец по-късно*
Бягам от себе си, бягам от мислите си. Вече не знам коя съм наистина. Тази дарба ме плаши. Вярно е, че именно хипнозата ми спаси живота, защото онова копеле искаше да ме убие. Няма значение.
Имам чувството, че умирам по малко всеки изминал ден. Не знам как да контролирам тази способност. Прокълната ли съм? Мамка му! Ако можех, щях да се откажа, щях да прехвърля шибаната дарба на някой друг. Дарба? Проклятие по-скоро. Чувам мислите на хората. Карам ги да правя неща, които не искам. През цялото време. Вече не усещам своите собствени. Сякаш мозъкът ми е сборен пункт на всяко живо създание в окръг от километър.
Не ме е страх.
Просто искам всичко това да свърши. Останах сам сама на този свят, нямам никого. Никого. След смъртта на майка ми, баща ми се пропи. Цялата тази история с телепатията ми повлия външно и вътрешно, започнах да се държа различно, да мисля различно, да говоря различно. Понякога, просто от нищото, започвам да викам по време на вечеря, прогонвайки чуждите гласове от мозъка си. Баща ми ме помисли за психично болна. Не бях желана повече в тази къща. И по-добре, и без това дупката едвам побираше двама души. Махнах се от там, взех си багажите и заминах. Накъде? Където ме отвее вятъра. Това няма особено голямо значение.
Бягам, бягам, продължавам да бягам.
А гласовете все толкова упорито ме преследват.
Мамка му.