Погледът ѝ оглеждаше заведението и тя обръщаше глава по посока на вратата при всяко отваряне или затваряне. Виждаше лица, но не бе в състояние дори да ги различи едно от друго и определено не би реагирала адекватно и на време, ако сред тях се прокраднеше някое познато лице. Животът ѝ представляваше по-голям кошмар откакто бе напуснала Италия. Спомняше си виковете, докато се качваше на самолета и ги умоляваше да тръгнат по-бързо. Измъкна се на косъм, но бе сигурна, че това не бе края. Това бе единствено началото…
Баща ѝ знаеше, че е някъде из Америка и бе въпрос на време хрътките му да обиколят всичките 51 щата и да я открият в сравнително спокоен град като Чикаго. Той не бе от онези космополитни общества, каквито бяха Ню Йорк или Лос Анджелис, но същевременно имаше достатъчно хора, сред които да се слее, въпреки че първите няколко седмици почти не излизаше.
Чу името си и изтръпна, фокусирайки погледа си върху жената срещу себе си. Познаваше тези сини очи, в които имаше чувството, че ще се изгуби, когато ги видя за пръв път. Тогава алтернативната личност Джули я нямаше. Спомняше си, че автобусът я стовари някъде в центъра към седем часа вечерта, а небето се давеше сред плътни сиви облаци и пороен дъжд. Единственото, което носеше със себе си, беше малък сак с дрехи и други неща. Онова, което бе успяла да събере в бързината. Тогава все още бе Офелия; една гладна и премръзнала Офелия, която гледаше по абсолютно същия начин – като уплашен заек.
- Шшт! Моля те, наричай ме Джули или въобще не използвай името ми. – каза тихо, оглеждайки се, за да бъде сигурно, че липсваше внимание към тях двете. Момичето остави книгата, която и без това не успя да погледне откакто бе седнала в кафенето и отново отпи от горещия шоколад, който бе поръчала доста отдавна.
- Извинявай.. Просто опитвам да не привличам внимание. Как си? – продължи, съвземайки се от шока и дори се усмихна съвсем леко на Холанд.