We're born alone, we live alone, we die alone. Only through our love and friendship can we create the illusion for the moment that we're not alone.

Какво всъщност е любовта? Едва ли бе това да гледаш през розови очила. Едва ли бе да скачаш от радост сякаш си получил желаната играчка. Може би бе чувство, което те караше да се чувстваш желан, обичан и щастлив. Или просто прогонваше чувството за самота. Така или иначе точно обяснение не можеше да се даде. Но тези, чрез които се опитахме бегло да я опишем не значеха нищо за Мелиное. Някога бяха всичко, което някога е искала, но сега... Просто непознати думи.
Вървеше бавно по скалистата пътечка. Яркосините й очи се взираха в небесата все едно търсеха нещо или някого. Шумът от блъскащите се в скалите вълни отекваше в ума й. Действаше й успокояващо като наркотик, който я откъсва от изпълнения с несгоди свят. Студеният бриз пронизваше нежната й кожа, но това й доставяше удоволствие. Едва ли, щеше да се намери нещо по-студено от сърцето й. Въпреки това държеше ръцете си в джобовете на мастиленосиньото си палто, което се вееше като прострян чаршаф. Вятърът нежно се заиграваше с кичури от русолявата й коса. Дори разрошваше миглите й, което караше госпожица Диерден да присвие очи и да наведе глава.
Неочаквано, тя спря. Бе достигнала целта си - фара. Обичаше това място. Тук единствено нищо не й навяваше лоши спомени. Беше красиво и спокойно и тези два епитета важаха за душевното й състояние, когато се намираше в тази обкръжаваща я среда. Без дори за миг да се замисли, Мел се изкачи на върха на постройката. Облегна се на парапета и впи поглед в хоризонта. Причината да дойде тук не бе само защото търсеше миг спокойствие. Беше тук, защото чакаше някого, който закъсняваше. Но девойката имаш достатъчно търпение.
-Закъсня. - промълви тихо тя. Вече не бе сама. И макар да не го бе зърнала с двете си очи, тя знаеше, че Андрей е зад нея.
Бавно извади ръце от джобовете си и се обърна към момчето. Облегна гърба си на парапета и впи очи в събеседника си. В погледа й нямаше капка топлина, но и как иначе след като момичето не бе свикнала да показва подобни чувства на яве.
Като споменахме чувствата, младата лисица определено не бе безразлична към Аугустин. Не, не го мразеше, въпреки че, така трябваше, имайки предвид враждата между фамилиите им. Не можеше да се каже, че го обича, защото това чувство отдавна не съществуваше за нея. Но едно бе сигурно - изпитваше желанието да го притежава. Искаше той да гледа на нея като нещо повече от поредното момиче. Искаше да има специално място в сърцето му за нея. Искаше да бъде обичана без да й се налага да отвръща по същия начин. Но вече бе твърде късно, защото всеки път щом го погледнеше сърцето й трепваше.