If I told you what I was, would you turn your back on me?And if I seem dangerous, would you be scared?I'm a monster, I've turned into monster... |three days ago|

Admin Брой мнения : 1232 Join date : 22.01.2014

Дишай.Просто дишай.Напомни си как се правеше.Бавно поемаш въздух, усещаш как той изпълва белите ти дробове, а след това също толкова бавно го изпускаш.Ударите на сърцето ти постепенно започват да се успокояват.Най-накрая можеш да мислиш трезво и да видиш картината в цялостния й план и...
Майната й на картината!Майната му и на дишането.Винаги беше мразил тези изтъркани йога глупости.В подобна ситуация не можеше да остане спокоен, освен, ако преди това не бе взел голяма доза успокоителни, което никога нямаше да се случи.Предпочиташе разсъдъкът му да е бистър и необременен.
Но тогава как, по дяволите, щеше да си помогне в тази ситуация?Намираше се Бог знае къде, на забравено дори и от него място, с пистолет в ръка и неизвестно откъде капки кръв по тениската си.Последното успя да го установи, защото черното му кожено яке бе разкопчано, напомняйки му колко адски студено бе тази нощ.Уж идваше пролет, но в град като Чикаго времето никога не можеше да премине тихо и спокойно, без излишни аномалии.
Огледа се отново около себе си, опитвайки да забележи колкото се може повече неща.Тъмна уличка.До слуха му достигаше отдалечения шум на минаващите коли, значи не беше много далеч.Само на няколко метра пред него се намираше улична лампа, която колебливо светеше, сякаш всеки момент електричеството щеше да спре.От двете му страни имаше редица блокове, но нито един прозорец не светеше, което водеше на мисълта, че не беше стрелял тук.Но беше стрелял, това го доказаха трите липсващи патрона в пълнителя.Опита се да си спомни последното нещо, което се сещаше, че прави.Пред притворените му очи преминаха няколко кадъра, в които виждаше самия себе си.Гледаше телевизия, след това както обикновено провери всички врати и прозорци и реши, че щом наближи един часа ще си легне.И без това тази нощ пак щеше да има кошмари, които да го събудят не по-късно от четири и половина.Системното недоспиване беше станало част от него, така че не му обръщаше внимание и бе напълно свикнал.Но след тази случка, не помнеше абсолютно нищо.Нито да се бе обличал, нито да се бе качил в колата, ако изобщо бе дошъл с нея, какво остава да се озове на това пусто място.По дяволите, отново се беше случило.Отново губеше представа за времето.
Усети неприятен спазъм, който премина през ръката му, която държеше оръжието.Трепереше.Но не защото се страхуваше или защото беше студено.Понякога се случваше и този спазъм продължаваше с дни.Ето, че отново се беше появил, а той несъмнено беше придружен с поредната загуба на памет.
Първото, което реши бе да отиде на колкото се може по-оживено място, но да се разхожда там, с оръжие в ръка, способен да застреля невинен в момент на умопомрачение не беше най-брилиянтната идея, за това бързо се отказа от нея.
И тогава се сети за нея.Знаеше, че няма право да отива точно при нея, особено след като не й се беше обаждал в продължение на седмици след като преспа с нея, но все пак беше свикнала, нали?И двамата знаеха, че нищо няма да се получи, че той не търси дългосрочно обвързване.Не и след онази съкрушаваща и напълно объркана любов, която имаше към едно момиче.Момиче, което още припознаваше в другите жени по улицата.И може би, момиче, което все още обичаше.

Нямаше представа колко е часът, но определено отдавна беше минало три през нощта, когато Натаниъл позвъни на вратата й.Беше прибрал пистолета и разсеяно разтриваше треперещата си ръка, докато чакаше да се отвори.Определено почака повече от минута, междувременно като закопча якето си, за да скрие кървавите следи.
Когато най-накрая вратата се отвори единственото, което успя да направи беше да се взре в полузатворените й очи.
-Съжалявам, че е късно.Не знаех къде другаде да отида.

Брой мнения : 295 Join date : 24.04.2014

Искаше й се толкова много, да бе останала в Русия, но всичко се бе разпаднало в един момент нямаше й смисъл, за какво да се задържи там. Всичко, което беше важно за нея си беше отишло така, че и тя намери своя начин да си тръгне от мястото, където вече нямаше нищо за нея. Да, разбирате ли нещата бяха станали малко сложни, а може би дори и неприятни в някой отношения, но това не променяше всичко което се беше случило около нея. Но също така Чикаго? Да там й беше мястото, там беше нейната фамилия, семейството ?
Дайърдън извъртя леко очи, като поклати глава ставайки от леглото поредния скучен ден, поредната облачна вечер, поредния ден в който кожата й изобщо не се се радваше на слънчевите лъчи, а напротив, студения бриз отново щеше да погали плътта й, докато правеше вечерния си крос по плажа, който уви за нищо друго не можеше да използва на този етап.
Въздишка се прониза през устните й, докато тялото й се понесе с бавна мързелива крачка към банята, затваряйки вратата към себе си, изми лицето си, среса косата си вързвайки я на опашка, излизайки от банята отиде право при гардероба, вадейки чисто черния клин, черна тениска. Извади чифт маратонки и се облече и обу, взимайки айпода си, пъхайки слушалките в ушите си и излезна от апартамента, мразеше този квартал, мразеше тази сграда. Всичко тук беше дори по – мрачно от всичко останало, но нямаше никакъв избор, нито за по – добро бъдеще. Всичко беше повече от интересно, защо? Слизането по – стълбите всеки път й идваше в повече, поредния вик от съседния апартамент, поредния пиянски скандал, ридането на нечия съпруга, може би дори майка. Но тя нямаше право да се меси в човешките отношения. Игнорира всичко това пускайки айпода си, от който зазвуча силната музика излизайки от блока си, момичето продължи по улицата излизайки на плажа, стъпките й отекваха в тишината на късния час, беше прекалено късно, за каквото й да е било може би? Или не, можеше да бъде и време за лягане на поредния купонджия.
Валерия се абстрахира напълно и в мига, в който маратонките й докоснаха пясъка по плажа започна сутрешния й крос, сякаш лицето й се усмихна на вятъра, който погали лицето й. Слънцето се опитваше да пробие облаците, но просто малкото избили лъчи се появяваха, нищо повече.
Момичето толкова се бе съсредоточило, че нищо освен музиката която свиреше в ушите й, и погледа който следеше всяка стъпка която правеше, но винаги имаше нещо, което можеше да те извади от транса, в който си изпаднал.Сякаш трябваше да се прибере, искаше й се да се прибере кой нормален тичаше нощно време по плажа? Все пак това беше навик, от който трябваше да се откаже. Пое си дълбока глътка въздух, като просто със същата бавна кракча, с която бе дошла се прибра в апартамента си. Взе си бърз душ и просто се просна изморена на леглото, каква вечер, обикновенна, скучна.. да нищо ново. В мига, в който Вал беше обзета от мислите си, мислейки какво щеше да се случва от момента, в който се бе прибрала в този град, просто беше започнала да се унася, но и това не продължи за дълго, след като до слуха й достигна почукването на вратата. Взе халата си и тръгна към нея, като отключвайки вратата я отвори, секунди по – късно сънените й очи, сякаш леко започнаха да се разширяват.
-Натаниел? – попита тя, преди да чуе думите му, които на свой ред я накараха да се притесни малко или много за него. Все пак бяха приятели, нали?
-Влез. – отмести се леко, но не остана незабелязано от очите й, начина по който ръцете му потрепваха. Поклати леко глава, затваряйки вратата след него и облягайки се на нея, слагайки ръце под гърдите си, задържайки халата повдигна леко едната си вежда, осъзнавайки колко действително беше часа. – Какво се е случило, Натаниел? И не се опитвай, да ми кажеш, че е нищо.

Admin Брой мнения : 1232 Join date : 22.01.2014

Нерешително прекрачи прага й, озовавайки се в коридора.Имаше чувството, че стените заплашват да го смажат, отнемайки въздуха му, затова без да се обръща към нея побърза да влезе в хола.Не мислеше, че ще може да се задържи седнал за дълго време, за това реши да остане прав, вгледан в нищото.
Макар светлината да беше приглушена, дразнещото главоболие се беше настанило в главата му и очевидно нямаше намерение скоро да изчезне.Тревожният въпрос, който тя му беше задала, отдавна беше изчезнал в огромното пространство помежду им и беше останал без отговор.Какво можеше да й каже?До кога можеше да споделя с нея?
Преди наколко години нямаше такъв проблем.Просто мълчаливо събираше всичко в себе си, криеше от всички кошмарите, ходенето на сън, всякакви странични ефекти, които се бяха появили в последствие на непрекъснатия тормоз на който бе подложен като дете.Но в един момент несъзнателно се бе изпуснал пред нея.И от тогава сякаш не можеше да спре.Можеше да разчита само на нея и на Доминик.За по-големият му брат дори не искаше да помисли.Ужасяваше го мисълта, че трябва да застане лице в лице с него, сега, след като най-накрая беше излязъл от затвора.
-Не знам какво се случи - призна най-накрая, обръщайки се към нея.Чак сега успя да види, че всъщност носеше само халат, а из въздуха се разнасяше приятният аромат на шампоана й.За някаква част от момента, по лицето му пробягна усмивка, но тя бързо се стопи.
-Просто се озовах на непознато място.Отново. - след последната дума повдигна рамене, сякаш казваше "Вече не ми прави впечатление."Но не беше така и двамата го знаеха. - Заедно с това по себе си.
Ледено студените му пръсти намериха ципа на якето и бавно го издърпаха докрай, след което се съблече, разкривайки кървавите следи.
-Мисля, че съм убил някого несъзнателно, Валерия.
Думите прозвучаха отчуждено и хладно.Всъщност в момента се чувстваше точно така - чужд човек.Знаеше, че най-вероятно просто трябваше да се прибере и да се наспи.Или поне да направи такъв опит.А на сутринта, просто щеше да забрави и тази случка, заключвайки я дълбоко в съзнанието си.Докога?Още колко подобни случки можеше да погребе, преди напълно да се побърка?
-Ами, ако е бил невинен човек?

Брой мнения : 295 Join date : 24.04.2014

Гледаше го и се чудеше, какво да му каже вече. Наистина не знаеше, особено след последния път, но това което се случваше между тях не значеше нищо. И двамата бяха наясно с това, а също и с това, че приятелството им беше много по – важно, за това всеки път, в който се отдадяха на нещо различно от него, тя просто го забравяше, сякаш никога не се бе случвало.Последва го, въздъхвайки леко, искаше толкова много да му помогне. Изслушваше го, опитваше се всячески да му помогне. Преглътна леко, когато той заговори, а това, което ѝ бе казал, не беше нищо ново, нещо което всеки път се повтаряше, но следващите му действия и гледката, която се разкри пред очите ѝ я накара, да разтвори широко очите си, но се опита да не направи някоя неподходяща физиономия за момента. Едната ѝ ръка премина през лицето й потърквайки го, а след това премина през бретона ѝ, като прехапа леко устните си. Приближи се бавно към Натаниел като взе ледено студените му треперещи ръце в своите, и преглътна за пореден път леко.
-Като за начало се опитай да се успокоиш, ще разберем какво се е случило. – започна да му говори бавно, тихо и колкото се можеше по успокоително с медения си глас. А след това го придърпа да седнат на дивана, като се замисли, за секунда какво се бе случило. Но не можеше да си отговори на този въпрос, просто се чудеше, точно в този момент с какво можеше да бъде полезна на него.
Стана от дивана, като бавно застана пред него и започна да сваля якето му от раменете му оставяйки го на облегалката, след това го погледна в очите сякаш търсеше разрешението му, докато ръцете ѝ хващаха ръба на тениската му. Усмихна се леко сякаш го окуражаваше, а след това я премахна задържайки я в ръцете си.
-Сега ще влезнеш да си вземеш един горещ душ, а след това ще се опитаме да разберем какво точно ти се е случило този път. А докато си взимаш душ, ще ти потърся нова тениска. – усмихвайки му се, каза тя, като взе тениската му в ръцете си и я хвърли в коша за пране, мина през гардеробната и му извади чифт чиста хавлия връщайки се при него. Беше премръзнал, а в същото време беше и адски объркан, знаеше го. Всеки път беше такъв, всеки път, в който се случеше нещо и не помнеше след това, всеки път, в който ѝ бе споделял, всеки път, в който ѝ бе разказвал за себе си. Имаше чувството, че го познаваше по – добре от колкото познаваше самата себе си.
-Хайде Натаниел имаш нужда от този горещ душ, премръзнал си, а той ще ти помогне да успокоиш поне за малко мислите си. – подаде му хавлията, като знаеше, че в мига, в който той се бе появил на прага ѝ я чакаше една дълга нощ, както и него самия. Хвана връзките на халата си, като го завърза, все пак не можеше да го държи през цялото време, а и знаеше, че докато не му помогнеше нямаше да я хване сън, така че докато той самия си взимаше душ, Валерия щеше да направи по едно горещо дълго и колкото се може по – силно кафе и да се опитат заедно отново да стигнат до дъното на тази история.

Admin Брой мнения : 1232 Join date : 22.01.2014

Тя беше права.Както винаги.Като за начало трябваше да диша, това бе най-важното.Не му се случваше за първи път, щеше да го преживее отново.Нямаше право да се отпуска точно в този момент.Ако доведеният му баща бе жив в този момент, най-вероятно щеше да започне да му се присмива, че се е размекнал.Че не е истински мъж щом не може да понесе едно малко изпитание.И може би беше прав, но изпитанията отдавна се бяха натрупали с десетки.Не можеше да си спомни кога за последно си бе дал почивен ден.
А да, всъщност си спомняше.Ден преди да скъса с Нея.Дори не искаше да си спомня името й, какво остава за прекрасното й лице.Тогава бе за последно истински щастлив.А от онзи ден насам, само се измъчваше, сякаш по този начин изкупуваше някакви грехове.Не бе единственият ловец в Чикаго, нямаше как да убие всички проклети чудовища.Но поне можеше да опита, нали?
-Валерия... - опита се да протестира, докато тя бавно го събличаше.Ако не бе в такова ужасно състояние и с полу изключил мозък, щеше да намери тази ситуация за изключително комична.Може би в някой по-светъл ден, щеше да се посмеят заедно над нея.
В крайна сметка се отказа да спори с нея, нямаше сили и достатъчно останали нерви, за да я победи.Примирено взе хавлията, която тя му подаваше и се запъти към банята.Затваряйки я след като влезе се взря в отражението си в огледалото.Искрящо сините му очи бяха загубили блясъка си и добили изморен и сякаш замъглен оттенък.По лицето му си личеше колко ужасно се чувства и сякаш и сто часа сън не биха били в състояние да го оправят.
От гърдите му се изтръгна въздишка и се зае да се досъблече.След по-малко от половин минута, вече се намираше под душа, а водата в буквалния смисъл му се стори вряла.Всъщност, бе с нормална топлина, а сякаш температурата на неговото тяло е спаднала с шест градуса.Затвори очи и прокара пръстите си по лицето си, опитвайки се да позволи на водата да премахне спомените и терзанията му поне за малко.В крайна сметка водата успя да постигне своето и в последните няколко минути преди да излезе, се чувстваше почти отпочинал.
Завъртя крана и уви кърпата около кръста си.Щеше да изчака малко и след това щеше отново да се облече, като се надяваше Валерия да бе открила някоя тениска, която ще успее да му стане.Излезе от банята и я потърси с поглед.По мириса, който се разнасяше разбра, че прави кафе.Подпря се разсеяно на касата на вратата и се загледа в научените й до болка движения.
-Съжалявам, че ти го причинявам.Отново те лишавам от сън, аз съм отвратителен приятел.

Брой мнения : 295 Join date : 24.04.2014

Замисли се какво щяха да правят. Трябваше да направят нещо, не можеше да продължава да се измъчва по този начин. Вече се замисляше, дали ако намереше някой, който владееше хипноза..щеше да изкара онези неща, който той самия не можеше да намери. Вал преглътна леко, повтаряйки за поредна нощ до полка познатите действия на правенето на кафе. До толкова ги бе заучила, че дори не гледаше в ръцете си, колко нес кафе слагаше, захар, вода.. Не просто мислеше, за приятеля си, опитвайки се да измисли отново нещо, с което да му помогне. Но може би беше права, като за начало трябваше да поговорят, да се опита да измъкне нещо от него. Да го накара да си спомни или да ѝ разкаже до момента, който помнеше.
Облиза леко устните си, когато усети присъствието му, близо около себе си. И се усмихна леко чувайки думите му. Обърна се държейки чашите с кафе към него и с бавна крачка се приближи подавайки му едната.
-Нали знаеш, че никога няма да ти обърна гръб. А и все пак нали за това са приятелите. – каза тя, като се загледа в него. Да ако не беше ситуацията, може би щеше да погледне в момента с друго око към приятеля си, който бе увил тялото си с бялата хавлия. Поклати леко глава, като прогони тези мисли, знаейки че точно сега, щеше да им се наложи поредния дълъг разговор.
- Намерих една твоя тениска останала тук от някое от идванията ти. Оставих я до дънките ти. Така, че когато решиш да се облечеш са в спалнята. – добави тя, а след това се облегна на другата рамка на вратата, като взе своето кафе в две ръце и отпи глътка от горещата течност, която сякаш и подейства като електричество точно в този момент.
Леко въздъхна поклащайки глава и вдигна погледа си отново към Натаниел. Да определено не ѝ пречеше, че я лишаваше от сън, беше свикнала да спи само по няколко часа така или иначе в последно време нямаше голяма мира относно съня си. Поредната окуражителна усмивка се появи на лицето ѝ.
-Мислиш ли, че си готов да ми разкажеш до момента, който си спомняш, а след това двамата да се опитаме да разберем, какви точно си ги забъркал? – може би не беше невинен човек, може би беше поредното същество, което беше премахнал от пътя си. Чудеше се, защо тя беше все още жива, как не беше премахнал и нея самата от пътя си. Винаги си беше задавала този въпрос, та мъжа седящ срещу ѝ, мъжа който беше един от най – добрите ѝ приятели мразеше всичко което беше свръхестествено, а нея не бе закачил. Не можеше и да намери отговор на този въпрос, въпреки че почти всеки път когато бяха в едно помещение, той се прокрадваше в мислите ѝ. Но досега не ѝ бе останало време да го попита, защо тя е жива все още.

Admin Брой мнения : 1232 Join date : 22.01.2014

-Представяш ли си колко пъти съм оставал, след като имам дрехи в дома ти? - засмя се той, обръщайки всичко на шега, докато взимаше парещата чаша от ръцете й.Едва, когато го направи, осъзна, че макар горещия душ все още беше неприятно хладен, щом чашата започна да пари под пръстите му.Парене, на което той не обърна внимание.
Дали беше готов да се върне отново назад?Може би.Но дали беше готов доброволно, отново, за пореден път, да й признае колко зле беше?Едва ли.Макар, най-вероятно тя да осъзнаваше в какво се бе забъркала с него.Може би бе направил грешка, като бе дошъл тук.Не трябваше да я забърква отново.Не беше нейна работа, със сигурност имаше много проблеми, с които да се справи относно откаченото си семейство и фамилия.
Може би и тя си задаваше въпроса как двамата бяха приятели.Той ловец, твърдящ, че ненавижда всичко свръхестествено, приятел, а понякога и нещо повече със същество като нея.И макар от всички видове, техният да бе най-безобиден...много добре знаеше какво се случва на определен интервал от години.И беше я разпитал, а след това изчислил.Бе време отново да се повтори цикълът и той наистина искаше да вярва, че тя ще стои далеч от подобни неща.
Отпи няколко глътки, оставяйки горещото кафе да му напомни, че е жив и че все още трябваше да направи много неща, преди да напусне този град веднъж за винаги, надявайки се да остави и миналото зад гърба си.Кой знае, може би щеше да отиде до Европа и да се подвизава като обикновен турист...За колкото бе възможно.
Плъзна чашата си по кухненския плот и пристъпи към нея.Обгърна ръцете й със своите, изваждайки чашата измежду пръстите й, оставяйки и нея до своята.Плъзна пръстите си по лицето й, погалвайки бузата й, след което я прегърна, притискайки крехкото й тяло към своето.Нежно и внимателно, без каквито и да е задни мисли.Беше му трудно да каже "благодаря" в прав текст, за това го показваше по някакъв друг начин.Погали косата й и се усмихна почти незабележимо.
- Не ми се говори, малката.Нямам нужда от това.

Брой мнения : 295 Join date : 24.04.2014

Разбира се точно така, понякога и това се случваше. Нейт започваше да отбягва темата само и само да не я натоварва отново със случилото се. Не беше сигурна, дали той самия беше готов отново да преминат през поредния такъв разговор. Преглътна леко опирайки главата на гърдите му. Замисляйки се, за това което се бе случило по – късния следобед. Не знаеше какво да прави с Джейсън, а той със сигурност беше някъде дълбоко скрит, но как можеше да премахне ногитуне от него без действително да нарани братовчед си.
Знаеше, че рано или късно това щеше да се случи, а следствие от обстоятелствата, Джейсън беше най – лесната мишена, а тя изобщо не се бе замислила, за това. Мислеше си, че този път всичко ще размине, че застоя ще е повече, но не.
Ето го отново всичко се случваше, а това от което я бе страх, беше, че този път последствията ще са много по – големи.. а тя не мислеше, че е готова да плаща тази цена. Преглътна леко като потърка лицето си в гърдите му и си пое глътка въздух.
-Сигурен ли си, че не искаш да разберем какво се е случило? – попита го тя надигайки лицето си към неговото и вглеждайки се в очите му. Да може би тя самата имаше нужда да се занимава с неговите проблеми, отколкото да премисля отново и отново варианта как да се справи за пореден път със собственото си семейство.
Все още не можеше да повярва, до къде беше стигнал Джаксън, но явно точно това, правеха хората когато някой им отнемеше нещо, което обичат повече от всичко и все пак това не го оправдаваше напълно. Може би ако кажеше на Нейт? Или не, това не беше един от най – добрите варианти. Но можеше да го разсее със собствения си проблем. Преглътна леко отново, притвори за миг отиче си и въздъхна.
-Днес се случи нещо странно.. Джейсън се прибра, но нещата които ми кажа, сякаш ме попариха както росата попарва сутрин цветята. – подсмихна се сама на израза, който бе използвала за сравнение или всичко щеше да се обърка или той може би щеше да й предложи някакъв вариант?
-Дойде и ме обвини, за смъртта на сестра си. – поклати глава, като се чудеше дали да продължи и да му каже напълно истината и, че в крайна сметка колкото й да не й се искаше онзи ден, в който цикъла се повтаряше отново бе дошъл? Може би, беше най – правилното за сега просто да си замълчи, а може би беше най – добре и изобщо да не се опитва да спре нещата? Какво щеше да стане, ако не го направеше? Ако оставеше всичко да стане, може би тогава всичко щеше да се промени и нямаше да се повтори отново?

Admin Брой мнения : 1232 Join date : 22.01.2014

Да усеща как сърцето й спокойно бие в близост до него, беше едно от най-успокояващите неща.Винаги, когато беше в прегръдките му и се заслушаше в сърцебиенето й намираше странно успокоение и животът му се струваше по-лек.Същото му се случваше и с Александра, но това беше един наистина по-различен случай, върху който нямаше да мисли в момента.
-По-добре да не знам, малката - прошепна мъжът, допирайки устните си до косата й, вдишвайки приятният аромат. - По-добре да не знам.
Повторението на едно и също бе еднозначно на отрицание и той го знаеше.Би убил някого, за да разбере какво точно се е случило, но щеше да се случи в друг ден или поне не в този момент.Не и сега.
Заради онова дразнещо чувство, което психолозите наричаха емпатия, усещаше, че се колебаеше дали да му признае нещо.Изкуши се да я подкани със същите думи, които бе чул онзи ден - ако прехапе по-силно езика си, щеше да закърви.Но реши, че е по-подходящо просто да я изчака.Ако пожелаеше щеше да му признае, просто се нуждаеше от малка дилема.Ако ли не...изборът бе нейн.
Но явно желанието й да сподели надделя и не след дълго мозъкът му свърза две и две.Мислите му отпреди малко напълно се покриваха с думите й.Знаеше за случилото се със сестрата на Джейсън, беше писано навсякъде по вестниците, но и го бе чул от нея.И нямаше абсолютно никакъв смисъл изведнъж, след толкова месеци да обвинява нея, след като тя нямаше абсолютно никаква вина.Дори не е била в същата къща.
-Дошло е времето, нали?Онова същество отново да се появи.
Леко я отдръпна от себе си, вглеждайки се в очите й.О да, беше уцелил точно в десятката.Добре, че не я занимаваше със собствените си проблеми още дълго.
-Какво мога да направя, красавице?Знам доста неща, но никое едно от тях няма да ти се хареса като алтернатива.

Брой мнения : 295 Join date : 24.04.2014

И тя знаеше доста неща, но нито едно от тях не и се струваше вариант. Знаеше и че каквото и да направи най – вероятно беше късно за него. Все пак не можеше вече да прецени до колко Джейсън не беше себе си вече. А започнеше ли да използва опашките си не бе сигурна до къде щяха да стигнат. А не искаше още един член на семейството си мъртъв заради това досадно същество. Искаше й се да има вариант, вариант в който той нямаше да пострада, а това проклятие щеше да иде по – дяволите. Валерия се сви в Нейт и просто въздъхна.
-Иска ми се да намеря начин, който няма да нарани Джейсън, но не го виждам никъде, чувствам се точно като птичка, чийто крила са отрязани и се намира в клетка. Не знаейки какво да стори за да си върне крилата. – прехапа леко устните си и поклати глава невярващо, че всичко това отново и отново се повтаряше, на всеки петдесет години, всичко сякаш отиваше по дяволите.
-А най – лошото е, че аз съм враг номер едно за него в момента. Обвиняваме за смъртта на сестра си, а най – лошото е, че обяви, че ще ме убие. – наистина не знаеше, дали беше добра идея да казва всичко това на Нейт, но ако не на него то тогава на кого можеше да каже абсолютно всичко което я тревожеше.
Беше й достатъчно трудно с всичко, което я бе затрупало. Сякаш някой бе спрял кранчето на топлата вода и я бе заляла ледената, напомняйки й, че никога нямаше да има нормален живот въпреки всичко, което си мислеше, въпреки всичко което правеше, това нямаше как да й се случи.
Ако петдесет години бе спокойна, то идваше деня, който я раздрусваше й я връщаше в реалността, показвайки й, че никога нищо не е нормално. А единственото такова е скапаното проклятие на семейството й.
-Също така, Максимилиан се върна. И сякаш всичко се струпа на главата ми, като тухла опитваща се да я разбие.

Admin Брой мнения : 1232 Join date : 22.01.2014

-Ще намерим начин и ще му помогнем, чу ли? - допря устните си до челото й, целувайки я внимателно. - Знам, за вид отрова, която ако се инжектира в организма му може да доведе истинския Джейсън за определен период от време.Достатъчен, за да му помогнем да изгони онова нещо от себе си.
Пръстите му нежно обхванаха раменете й, усмихвайки се леко.Да, щеше да трябва да се постарае доста, за да намери растението, от което се приготвяше отровата, но ако това означаваше, че ще спаси Валерия и всички останали, щеше да го направи.
-Никога няма да му позволя да те докосне.Ако го направи лично ще счупя ръцете му.
Отново я прегърна, докато от гърдите му се откъсна тиха въздишка.Защо животът не можеше да е толкова по-прост и всичко да е нормално?Какъв беше проблемът на целия свят?Защо беше населен с толкова чудовища и тънеше в още по-голям ужас с всеки изминал ден?От някъде започваше всичкият този ужас, но едва ли някой знаеше от къде точно.
-Максимилиан? - Несъзнателно Натаниъл стисна челюстни, отдръпвайки тялото й от своето, така че да може да я погледне. - Нека да позная...отново се е намърдал в леглото ти.
Дори не се опита да прикрие студенината в гласа си, докато го изричаше.Какъв им беше скапаният проблем на всички, че намираха за изключително привлекателно да се чукат с чудовища?Първо Александра му обясняваше какво добро момче е Даниел, въпреки, че беше проклет демон, а сега Валерия щеше да започне да му обяснява как психичните отклонения, присъщи на мъжете от фамилията Аугустин, не е нищо особено и тя знае как да се справя с всичко това.Пълна лудост!
Усещаше как яростта го обзема и пръстите му се свиха в юмруци.Ако можеше, даже в този момент би счупил нещо.Знаеше, че изведнъж обземащата го ярост е едно от най-страшните неща, за това трябваше да се успокои и след това да си тръгне.Прекалено дълго се беше застоял тук, мрънкайки й, сякаш тя щеше да оправи живота му.Трябваше той да го направи и то веднъж за винаги.
-Нещо изначало е сбъркано с всички ви...
Нейт й обърна гръб, подпирайки се с ръце на кухненския плод, поемайки си въздух.Без излишни нерви, нямаше смисъл от тях.Трябваше да спре да му пука и да влага толкова чувства във всичко.Просто трябваше.

Брой мнения : 295 Join date : 24.04.2014

Гледаше го слушаше го, чувстваше се толкова добре в ръцете му. До мига, в който явно тя сама развали тази идилията. Преглътна леко, какво трябваше да му каже? Да го излъже? Знаеше, че не бе добра идея. Може би трябваше да му каже истината? А каква в същност беше тя? И тя самата все още не беше сигурна за какво точно се бе върнал той.
Да Нейт знаеше, добре в каква развалина се бе превърнала Валерия, след като Максимилиан беше изчезнал безследно. Облиза леко устните си като се приближи към него. не знаеше как точно да започне. Но не искаше да се ядосва, знаеше какво ставаше, когато Натаниел се запалеше, а сякаш сега тя самата бе драснала клечката кибрит а той просто беше бензина в момента.

-Не, не е влезнал в леглото ми, не, не се е пъхнал под гащичките ми и не, не се е набутал между краката ми. - заяви му ясно и отчетливо тя, всеки един възможен вариант, на това тя отново да е преспала с него. Притвори за миг очи, като се приближи към него, а ръцете ѝ се плъзнаха леко по напрегнатия му гръб. Да определено го бе ядосала. А не искаше беше му достатъчно всичко, което му се случваше, за да се занимава с нея, да го кара да се ядосва заради нея, все пак тя бе най - малкия му проблем, но той отново се палеше заради нея. Въпреки, че самата тя се ядосваше заради него. Винаги когато станеше нещо с него, самата тя го приемаше навътре в себе си.

-Виж Нейт, успокой се нищо не е станало. Той просто се върна, както виждаш не е тук. В момента ти си тук, а не той? Това какво ти говори? - да може би не му казваше цялата истина, но може би беше най - добре за сега да я премълчи. Той имаше достатъчно проблеми, за да решава нейните. Въпреки, че винаги си помагаха. Нейт беше онзи, който не ѝ позволи да падне в онази бездънна яма на отчаянието и депресията, когато Макс си тръгна... за това и той беше най - близкия ѝ човек в момента. Лека въздишка се откъсна от нея, като ръцете ѝ обгърнаха ръмената му и тялото ѝ се притисна в неговото надигайки се на пръсти Валерия докосна нежно устните до вратът му, като дъха ѝ погали нежно кожата му. И леко се подсмихна.

-Трябва да се успокоиш и да не се палиш толкова. Не трябва да се ядосваш в момента, не искам да се ядосваш заради мен. - заяви му тя, като докосна отново устните си до вратът му и продължи да притиска тялото си прегръщайки го, а пръстите ѝ леко се движеха описвайки ключицата му.

Admin Брой мнения : 1232 Join date : 22.01.2014

-Не ти вярвам - отсече той, поглеждайки я с проницателния си поглед на ловец.Впи сините си очи в нейните, опитвайки се да намери нещо за което да се хване, да й изкрещи, че е глупачка, щом веднага отново се е хвърлила в прегръдките му и да си тръгне повече от ядосан.Господи, колко глупави бяха тези жени, когато ставаше дума за любов.Нима с лека ръка бе забравила всичко през което бе преминала заради Максимилиян?И кой беше там, за да я утешава?Със сигурност това не беше никой от прекрасното й семейство, нито от което и да е друго.Той беше там, престъпвайки всичките си морални граници на ловец, помагайки на свръхестествено същество.Прекарваше часове с нея говорейки, слушайки я, успокоявайки я, когато не можеше да спре да плаче и да се самообвинява.И за какво?За нищо.И това го вбесяваше най-много.Мразеше усилията му да отиват на вятъра.
-Говори ми, че съм идиот? - стисна челюстите си, издишвайки ядосано.Мразеше, когато правеше така.В такива моменти можеше да се закълне, че мрази и нея, и себе си.Най-вече себе си.
-Не го прави, Валерия.Недей.
Пръстите му се впиха в раменете й, отблъсквайки я грубо от себе си.По дяволите, знаеше колко изкушаващо беше за него да го целува по подобен начин.Но това сякаш го подлудяваше още повече, защото сякаш бе начин да го...разсее.Господи колко я мразеше.
Слънцето, което вече бе започнало да се показва, бавно озари стаята, напомняйки му, че е време да се прибира.Бе прекарал прекалено време тук, беше си позволил прекалено много.Както и тя.За известно време може би щеше да е най-добре да не я вижда, защото това само щеше да го вбесява още повече.
-Ще вървя.А и не искам гаджето ти да ме завари в дома ти.Този път нищо няма да ме спре от това да го застрелям.

» My mother told me I had a chameleon soul;
» We are more than the worst thing that’s ever happened to us. All of us need to stop apologizing for having been to hell and come back breathing.