Just a psycho

Деня, не бе с нищо по различен от вчерашния, не бе нищо по приказно от утрешния и не бе и по – трагичен от миналото му. Минало? За какво минало говорехме, а да за онова минало. Андрей, беше нещо различно, имаше едно прекрасно детство, беше доброто дете на мама и татко, не правеше грешки. Не никога, обичаше родителите си и всичко, което се случваше тогава в живота му.. до онзи ден, онзи ден който преобърна целия му живот, само за секунди. На колко беше 14? Да именно на четеринадесет годишна възраст, сънуваше я.. всяка нощ я сънуваше, появяваше се като най – красивото привидение в сънищата му, караше го да се усмихва, а всяка сутрин като се събудеше, отваряше очите си и всичко се променяше, отиваше на училище, но не намираше именно това момиче, искаше да знае коя е, измъчваше се, но върнеше ли се у дома, затвореше ли очи отново сънуваше същия сън. А тя.. тя отново беше в главната роля. Всичко започваше именно в кланата им стая където момичето седеше пред него, и той помнеше.. помнеше и нямаше как да забрави сините й очи, който го поглеждах от време на време обръщайки се назад. Гледаха го с едно доверие, а усмивката й нямаше равна. Но беше само сън, това не се случваше наистина, нея я нямаше в онова училище. До онзи ден. Тъкмо бяха седнали в класната стая а всички шумяха, той се смееше весело, когато изведнъж всички спряха и се загледаха в слабото телце, което беше прекрачило в стаята. А Андрей си проправи път, за да види какво гледат съучениците му и тогава я видя, видя онези очи и онази срамежлива усмивка.
Точно момичето от сънищата му, но колкото и да се радваше, че я виждаше... толкова и се притесняваше, как можеше да я сънува, като дори до този момент не я бе виждал... за пръв път в живота си я виждаше. Просто седеше там и я гледаше, гледаше я и не можеше да повярва, наистина тя седеше там пред него и бе впила очите си по същия начин по който и той в нейните..
Да това бе само началото.. началото на неговия край. Как да ви кажем, всичко се развиваше както бе в сънищата му, всичко бе точно както го виждаше нощем, а тя просто бе негова.. макар и още малки, те си обещаваха всичко, даваха живота си... а времето минаваше, година, две, от две невинни 14 годишни деца те се превръщаха в красиви и все така влюбени тинейджъри, но последната година той започна да сънува сън... сън, който не му харесваше. Не искаше да го помни на сутринта, дори не искаше да си признае пред нея какво бе сънувал.А той сънуваше най – лошото не искаше да нарани Наталья, не можеше. Но съня му съня му бе истински.

Денят; 01.12.2012г.
Първия Декемврииски ден, това щеше да е края за него, за тях, за всичко. Наталья навършваше 17. Беше нейния ден. На неговата единствена, поклащайки глава Андрей седеше пред огледалото и се обличаше, не искаше да ходи там, но нямаше как да я разочарова. Въпреки, че знаеше какво щеше да се случи. Знаеше какво бе предвещал съня му. Беше говорил с много хора за това, а те бяха казали, че неговите сънища няма как да бъдат променени.. Някой го мислеха за луд, а други му се присмиваха, но трети.. трети му бяха съпричастни, с теглото което имаше на плещите си.
Андрей преглътна и прехапа тъжно устни, поглеждайки часовника, на ръката си осъзна, че закъснява, точно както бе в съня му. Двадесет минути по – късно влизаше в имението, в което живееше Нат, усмихна се когато момичето се хвърли на вратът му прегръщайки го. Знаеше, че това ще е последния ден, в който я виждаше. След това, щяха да ги разделят.. Момчето преглътна и бръкна в джоба си вадейки малкото кадифено калъфче, в което беше подаръка й. И отново се замисли, всичко бе точно както в съня му. Докато се отдръпваше от нея и я гледаше в очите отваряйки малкото калъфче, очите му обхождаха помещението видя онзи мъж, чието място щеше да заеме, точно както в съня си. Само и само да я нарани някой, който я обичаше.. да бъде само наранена, а не мъртва.
-Честит Рожден Ден, любима – прошепна невинно той, като извади красивата гривна с нежната плетка, на която висеше, сърчице, сърчице, на което специално бе пожелал да гравират инициалите им.
-Благодаря ти прекрасна е. – каза му тя, подавайки му обратно гривната, за да й я закопчае, а Маркович продължаваше да гледа онзи мъж. Но по едно време просто беше решил да се примири със съдбата си или по – скоро със съня си , не искаше да се притеснява, искаше да е спокоен и да не кара Наталья да го гледа с притеснения си поглед и да провали рождения й ден. Не, не искаше. Момчето погледна отново часовника си, да онзи час наближаваше. Дръпна Наталья в прегръдките си и докосна устните си до челото й.
-Нат.. каквото й да стане днес.. искам да знаеш, че те обичам – призна й той, толкова време.. толкова време така и не й го бе казал, а сега бе решол, че трябваше да го направи. Момчето я погледна в кристално сините ириси, а след това отстъпи крачка на зад, когато видя мъжа, който се приближаваше към тях.
-Какво има ? Какво става? – попита го объкано тя в отговор, на неговия поглед, а момчето просто прониза приятелката си в крака, с джобното ножче, което извади от джоба на дънките си. Не можеше да повярва, че го е направил. Писъка на Нати огласи стаята, а същевременно разкъса сърцето му. Никога нямаше да си прости, че го е направил, но още повече нямаше да си прости ако онзи мъж я бе убил. Не знаше защо искаше да го направи, но не искаше и да разбира. Самата омраза в очите на Наталья го караше да не мърда от мястото си.
-Съжалявам, скъпа трябваше да го направя. – прошепна той, с треперещ от болка глас, а тя покалти глава, като притискаше раната на крака си.
-Не искам да те виждам повече Андрей! – изкрещя му тя, а пред очите му се размаха ръката с гривната, която й бе подарил. Момчето стана и просто излезна от стаята, родители й не повдигнаха обвинения, но неговите, го намразиха.

Година по късно;
Точно преди година, точно преди един ден, на първи декември, неговото момиче бе имало рожден ден.. чудеше се какво правеше тя, дали го мразеше, дали беше добре? Но не можеше да знае родителите му го бяха изпратили в този интернат.. на това забравено от бога място, дори не му даваше да асе прибере, а той толкова копнееше, да види усмивката й.. да й обясни всичко, да й разкаже, но щеше ли да има някога тази възможност?

welcome :3