idrys.

Ум дързък като влюбена жена  и остър като връха на смъртоносната шпага на врага.
Някой ме заклеймяват като лунатик, други хвалебствено ме обявяват за гений. Няма лимит моята ексцентричност, уви.
Някои, казват, са родени под щастлива звезда. Други пък с мисия. Аз съм просто божествена грешка от някакъв вид. Наричайте ме копеле. Нямам фамилно име, нито родна стряха. Лика на онази, която ме е родила е просто размазано петно върху ириса ми. Но имам себе си и таланта си, за да ме води и една щурва глава без преценка за опасностите, които може да крие безумната смелост.  


***

Беше бяло утро някъде в Сибир.
Хоризонт нямаше, само една прозрачна, чиста пустош и звука на премръзналите шийки на окъснелите, за полет, птички. Вятърът свистеше в клоните като сигнал на арбитър, разделящ нощта от деня, слети в любовна прегръдка.
Вече седемнадесет дни клепачите му тежаха като оловни листове. Миглите премрежваха взора му за миг, затрептяваха в амблитудата на ръката му, мачкаща белия лист, оставяйки себе си черни овали.
Сепваше се и пак продължаваше и така отново, и отново, и отново, докато кракът му докоснеше ръбът на безкрайността.
Огънят в камината пръщеше, водата бълбукаше, завирайки. Все излишни шумове, които остъргваха остатъците от уморената му муза от мозъчните гънки.
Чу пръхтенето на кон, нечии скиптящи стъпки в твърдия сняг, сетне тежкия юмрук върху вратата.
Лице подпухнало от студа с посинели бузи и червен нос го посрещна от другата страна. Носеше пагони и офицерска шапка.
“Идрис?” - изцеди от замръзналите си гласни струни непознатия ординарец с твърд акцент, чието “р” би подразнило дори най-непретенциозния слух.


Дни пропиляни в тропот на конски копита и сменяне на пейзажи. Следваше  галопиращия войник, който се бе оказал доста неприятна компания със своя завързан език и липса на женалание за човешка комуникация. Единственото, което бе чул последните три денонищия бе сумтене, плеада от цветущи нарицателни отправени към коня му и звука, който издаваше когато си бъркаше в ухото.
Още четири безмерно тягостни залеза щеше да преижвее докато достигнат Милано, където, предполагаше се, бе роден артистът. Целта на пътуването му дори не бе изяснена, но какво по-убедително нещо от кралска заповед и остро оръжие насочено към гръдта ти.
Предполагаше, всичко това касаеше онези гласове в главата му, които имаха странни приумици да създават, да чертаят, да измислят. Бяха много, говореха в купом, но за разлика от всяка друга тълпа, бяха необичайно умни и прецизни.


Милано го посрещна подобаващо.
Плисна дъжд. Намокри платната му, тефтера му, перодръжаката бе подгизнала, а въглените – разтворени в локвата дъждовна вода в чантата му.
Късметлия си беше копелето...

***

Глътка вино щеше да успокои любовното и бойното му поражение.
Варшавските типове не случайно имаха славата на несломими противници. Този, който бе изпъчил рунтави гърди и бе размахал срещу него протеиновите си бицепси, не изглеждаше особено интелигентен, но знаеше как да удря в корема.
Повали го с усмивка и за малко да го лиши от неговия най-важен изструмент – левицата му, която щеше да стане жертва на чуждата кубинка.
Идрис напусна бара със скъсано яке и смъртоносно кървящо самочувствие. Успя да се дотътри до следващия локал, въпреки пулсиращата болка в коляното.
И всичко това заради една фуста...

Случваше му се твърде често.
Може би беше тумор. Или просто пиянство. А защо не и епилептичен пристъп.
Да се събудиш часове, дни или векове по-късно в чуждо легло на другия край на света може би би звучало доста примамливо ако бе идея за филм на Спилбърг, но какво озовете в него и това е вашата собствена реалност?
Дори не знаеше къде се бе озовал този път, единственото, което разпознаваше бе празна автобусна спирка, на чиято пейка бе спакл, неговия верен спътник – кожената му торба и няколко подрънкващи монети в джоба му.
Непознат пияница похъкваше сладко, подпрян на рамото му.
Що за божествена комедия бе живота му?![/font]